Стивен Кинг - Институтът

Когато постъпи на работа като нощен пазач, не му се вярваше, че селище с пет хиляди и четиристотин жители (голяма част от които в прилежащите крайградски райони) има нощно лице, но се оказа, че Дюпрей има такова, при това приятно. Хората, с които се срещаше по време на нощните си обиколки, всъщност бяха най-интересната част от работата му.

Една от тях беше госпожа Гулсби, с която си помахваха и разменяха тихи поздрави почти всяка вечер в началото на първия му обход. Тя седеше на люлеещ се стол на верандата си и се поклащаше напред-назад, докато отпиваше от чаша, в която можеше да има уиски, безалкохолно или чай от лайка. Понякога жената още седеше навън в края на втората му обиколка. Франк Потър, един от полицаите, с когото понякога вечеряше при Бев, му каза, че съпругът ѝ починал миналата година. Камионът на Уендъл Гулсби се подхлъзнал и се обърнал край магистрала в Уисконсин по време на снежна виелица.

– Тя още няма петдесет, но пък с Уен се оженили много, много отдавна – каза Франк. – Събрали се още преди и двамата да са достатъчно големи, за да гласуват или да пият алкохол. Като в онази песен на Чък Бери за тийнейджърската сватба. Подобни връзки не издържат дълго, но техният брак оцеля десетилетия.

Тим се запозна и с Ани Сиротната, бездомна жена, която често спеше на надуваем дюшек в уличката между полицейското управление и смесения магазин. Тя имаше и малка палатка, опъната в полето зад железопътното депо, където прекарваше дъждовните нощи.

– Истинското ѝ име е Ани Леду – отвърна Бил Уиклоу, когато Тим го попита. Бил беше най-старият от полицаите в Дюпрей, работеше почасово и явно познаваше всички в града. – От години спи на уличката. Предпочита я пред палатката.

– Какво прави, когато застудее? – попита Тим.

– Заминава за Йемаси. Обикновено Рони Гибсън я кара дотам. Двете са някакви роднини, може би трети братовчедки. В Йемаси има приют за бездомни. Ани разправя, че се възползва от подслона само в краен случай, защото там било пълно с откачалки. Аз ѝ казвам да се погледне в огледалото.

Тим проверяваше скривалището на Ани в уличката веднъж на смяна, а един ден, след като приключи работа в складовете, намина да види палатката ѝ, най-вече от любопитство. Пред нея, на забити в пръстта бамбукови пръти, се вееха три знамена: американското знаме, знамето на Конфедерацията и едно, което не разпозна.

– Това е знамето на Гвиана – обясни Ани, когато Тим я попита. – Намерих го в кофата за боклук зад „Зоуни“. Хубаво е, нали?

Ани седеше на фотьойл, обвит с прозрачен найлон, и плетеше шал, който изгледаше достатъчно дълъг, че да обгърне някой от великаните на Джордж Р. Р. Мартин. Оказа се дружелюбно настроена и не проявяваше признаци на така наречения от колегите му в Сарасота „параноичен синдром на бездомниците“. Обичаше да слуша нощните предавания на радиостанция WMDK и в разговори понякога се отплесваше в неочаквани посоки, свързани с летящи чинии, похищения и обладани от демони хора.

Една нощ, когато я завари излегната на надуваемия дюшек в уличката да слуша малкия си транзистор, той я попита защо лежи тук, след като има палатка в отлично състояние. Ани Сиротната – на възраст някъде между шейсет и осемдесет – го изгледа сякаш е полудял.

– Тук съм близо до полицията. Знаете ли какво има зад депото и онези проклети складове, господин Джей?

– Гора, предполагам.

– Гора и блато. Километри мочурища, тиня и ями, простиращи се чак до Джорджия. Какви ли не гадини се въдят там, а има и лоши хора. Когато вали като из ведро и се налага да стоя в палатката, си казвам, че едва ли нещо ще изпълзи по време на буря, но пак не мога да спя спокойно. Имам нож и го държа подръка, но надали ще ми е от голяма полза срещу някой побеснял блатен плъх.

Ани беше слаба, направо мършава, и Тим започна да ѝ носи дребни лакомства от „Гостилницата на Бев“ преди да застъпи на смяна, изпълнена с товарене и разтоварване в складовете. Понякога ѝ носеше печени фъстъци или снакс, друг път шоколадови бисквити или черешов сладкиш. Веднъж ѝ занесе буркан с подлютени кисели краставички, който тя грабна, притисна го до мършавите си гърди и се разсмя с истинска наслада.

– Люти краставички! Не съм хапвала от тях, откакто Хектор беше още кутре! Защо сте толкова добър с мен, господин Джей?

– Не знам. Допадаш ми, Ани. Може ли да ги пробвам?

Тя му подаде буркана.

– Разбира се. Бездруго трябва да го отворите, мен много ме болят ръцете от артрита. – Тя протегна ръце напред и му показа пръстите си, толкова силно разкривени, че приличаха на парчета дърво, изхвърлени на брега от морето. – Все още мога да плета и да шия, но само Бог знае още колко дълго.