Стивен Кинг - Институтът

– Непременно ще ѝ предам – каза Тим. – Ако се заредите с подлютени кисели краставички, с радост ще приеме.

Шериф Джон се облегна назад. Столът му изстена отчаяно.

– Когато казах, че си прекалено квалифициран за нощен пазач, нямах представа колко съм те подценил. Ще ни липсваш, когато заминеш за Ню Йорк.

– Не съм се разбързал – отвърна Тим.

Единственият денонощен търговски обект в града беше минимаркет „Зоуни“ край складовете. Освен бира, безалкохолни напитки и чипс продаваха и евтин бензин, наречен „Сокът на Зоуни“. Двама красиви сомалийци – братята Абсимил и Гутаале Добира – се редуваха да поемат нощната смяна от полунощ до осем сутринта. Една дяволски гореща нощ в средата на юли, докато Тим правеше

отметки с тебешир и чукаше по вратите в западния край на Главната, откъм „Зоуни“ се чу гърмеж. Не беше особено силен, но Тим разпозна веднага, че е изстрел от огнестрелно оръжие. Последва вик от болка или гняв и трясък на счупени стъкла.

Тим хукна към минимаркета. Часовникът се блъскаше в хълбока му, а ръката му по навик посегна към пистолета, който вече не носеше. Видя кола, спряла пред бензиновите колонки, а когато наближи магазина, двама млади мъже изхвърчаха навън, единият стиснал нещо в шепа, вероятно банкноти. Тим падна на коляно и ги проследи как се качват в колата и потеглят рязко с гуми, вдигащи облачета синкав пушек от изцапания с масло и грес асфалт.

Откачи радиостанцията от колана си.

– Тим до управлението. Кой е на смяна? Отговорете.

Дежурна беше Уенди Гъликсън, сънена и раздразнена.

– Какво искаш, Тим?

– Току-що извършиха обир в „Зоуни“. Произведен беше и изстрел.

Това я разбуди.

– Божичко, обир ли? Веднага тръг...

– Не, просто ме изслушай. Извършителите бяха двама, бели мъже, млади, най-много двайсетгодишни. Избягаха с малка кола. Вероятно „Шевролет Круз“, но не успях да различа цвета ѝ на флуоресцентните лампи. Моделът обаче е нов, регистрационен номер от Северна Каролина, започва с WTB-9, не успях да видя последните три цифри. Уведоми всички патрули и щатската полиция преди да правиш каквото и да било друго!

– Какво...

Тим прекъсна връзката, закачи радиостанцията на колана си и изтича в минимаркета. Стъклото на хладилната витрина беше разбито, а касата зееше отворена. Един от братята Добира лежеше на една страна в нарастваща локва кръв. Мъчеше се да си поеме въздух, а при всяко вдишване гърдите му свиреха. Тим клекна до него.

– Трябва да ви обърна по гръб, господин Добира.

– Моля ви, недейте... боли...

Тим не се съмняваше, че го боли, но трябваше да огледа раната. Куршумът беше пронизал синята работна престилка високо отдясно и сега платът изглеждаше мътно лилав от кръвта. Кръв бликаше и от устата му и попиваше в козята му брада. Когато се закашля, малки капчици опръскаха лицето и очилата на Тим.

Тим отново взе радиостанцията и с облекчение установи, че Гъликсън не е напуснала поста си.

– Трябва ми линейка, Уенди. Да тръгват веднага от Дънинг. Един от братята Добира е ранен. Изглежда, куршумът е засегнал белия Дроб.

Тя потвърди, че е разбрала, и понечи да зададе някакъв въпрос. Тим я отряза отново, хвърли радиостанцията на пода и съблече тениската си. Притисна я към раната в гърдите на Добира.

– Можете ли да я задържите за няколко секунди, господин Добира?

– Трудно... дишам.

– Знам. Притиснете я към гърдите си. Ще ви помогне.

Добира притисна смачканата на топка тениска към гърдите си. Тим се съмняваше, че ще успее да я задържи дълго, а линейка нямаше да пристигне поне още двайсет минути. Дори толкова би било истинско чудо.

В магазините на бензиностанциите беше пълно с пакетирани храни, но не и с превързочни материали. Все пак имаше вазелин. Тим грабна едно бурканче, а от съседния щанд взе плик памперси. Отвори го, докато тичаше обратно към мъжа на пода. Махна тениската, вече подгизнала от кръв, внимателно вдигна окървавената синя престилка и започна да разкопчава ризата на Добира.

– Не, не, не – изстена Добира. – Боли! Моля ви, не пипайте.

– Налага се. – Тим чу бръмченето на приближаващ автомобил. Сини мигащи светлини започнаха да проблясват и да танцуват по парчетата счупено стъкло. Той не се огледа. – Дръжте се, господин Добира.

Гребна с пръст вазелин от буркана и го натика в раната. Добира извика от болка и погледна Тим с ококорени очи.

– Дишам... малко по-лесно.

– Това е само временна мярка, но щом дишате по-лесно, значи дробът ви едва ли е колабирал. – „Поне не напълно“, помисли си Тим.