Стивен Кинг - Институтът

„Да – помисли си Айлин. – И напоследък тази книга е „Принципи на социологията“. Преди нея четеше трудовете на Уилям

Джеймс. А преди тях основополагащия манифест на „Анонимни Алкохолици“. С който се захвана, след като изчете пълните съчинения на Кормак Маккарти“. Люк четеше, както селските крави пасат – местеше се от пасище на пасище, там където тревата беше най-тучна. Съпругът ѝ предпочиташе да не обръща внимание на това, защото странният феномен го плашеше. Плашеше и нея и вероятно затова не знаеше, че Люк изучава историята на Балканите. Не ѝ беше казал, защото тя не го беше питала.

– Тук имаме вундеркинди – каза Гриър. – Всъщност повече от половината ученици в „Брод“ са гении. Но те имат своите ограничения. Люк е различен, защото е всестранно развит. Не е добър само в една конкретна област, а във всичко. Струва ми се, че от него може да излезе дори професионален играч на бейзбол или баскетбол...

– Ако се е метнал на моя род, няма да порасне достатъчно за професионален баскетболист – усмихна се Хърб. – Освен ако не се окаже следващият Спъд Уеб, разбира се.

– Тихо – смъмри го Айлин.

– Но играе баскетбол с огромно желание – продължи Гриър. – Приятно му е и не смята спорта за губене на време. Отличен атлет е. Разбира се чудесно със съучениците си. Не е затворен в себе си и няма никакви емоционални проблеми. Люк е като нормалните сравнително популярни американски хлапета, които носят тениски на рокгрупи и бейзболни шапки с козирка, обърната назад. В обикновено училище едва ли ще се чувства толкова добре – всекидневната скука би го побъркала, – но мисля, че и там би се справил. Просто ще учи допълнително в свободното си време. – Но побърза да добави: – Не че ви препоръчвам да изпробвате тази теория на практика.

– Не, ние много се радваме, че учи тук – каза Айлин. – Изключително доволни сме. И знаем, че Люк е добро момче. Много го обичаме.

– И той ви обича. Разговарял съм с него няколко пъти и той винаги го изтъква. Рядко се срещат толкова умни деца като сина ви. А деца, които се вписват отлично сред връстниците си и са така спокойни и разумни – които живеят и във външния свят, а не само в онзи, създаден от въображението им, – са още по-голяма рядкост.

– След като няма проблем, защо ни повикахте? – попита Хърб. – Не че не ми е приятно да слушам как хвалят детето ми. Ни най-малко. Между другото, все още го бия на баскетбол, макар че той вече прави доста добри куки.

Гриър се облегна в стола си. Усмивката му се стопи.

– Повикахме ви, защото вече наближава моментът, в който няма да можем да научим Люк на нищо ново. Той е наясно с това. Изрази желание да продължи академичното си развитие по необичаен начин. Би искал да учи за инженер в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж, както и английска литература в „Емерсън“, на другия бряг на реката в Бостън.

– Моля? – възкликна Айлин. – Едновременно ли?

– Да.

– А зрелостните изпити? – Това беше единственото, което ѝ хрумна да попита.

– Ще се яви на тях другия месец, през май. В общинската гимназия „Норт“. И ще изкара невероятно високи оценки.

„Ще трябва да му приготвя обяд“, помисли си Айлин. Чувала беше, че столът в гимназия „Норт“ е под всякаква критика.

След миг стъписано мълчание Хърб рече:

– Господин Гриър, синът ни е на дванайсет. Навърши ги само преди месец. Може да знае всичко за Сърбия, но мустаци ще започнат да му никнат най-рано след три години. Вие... това...

– Разбирам как се чувствате и нямаше да водим този разговор, ако колегите ми психолози и преподавателите не смятаха, че Люк е напълно способен да се справи със задачата в академично, социално и емоционално отношение. Да, и в двата университета едновременно.

Айлин възрази:

– Няма да изпратя дванайсетгодишно дете на другия край на страната, за да живее сред колежани, достатъчно големи да пият алкохол и да ходят по нощни клубове. Ако имахме роднини, при които да остане, може би, но...

Гриър закима в съгласие.

– Разбирам и съм напълно съгласен. Люк осъзнава, че още не е готов да живее самостоятелно. Наясно е с този факт. Но тук вече започва да се изнервя и да става нетърпелив, защото е жаден за знания. Изключително жаден. Не знам как работи забележителният му мозък – никой не знае, старият Флинт като че ли намери най-адекватното сравнение с Исус и фарисеите, но когато аз се опитвам да си го представя, виждам лъскава машина, която работи с едва два процента от капацитета си. Най-много с пет процента. Но тъй като тази машина е в човешки облик, Люк изпитва... жажда.