Стивен Кинг - Институтът

– Люк? – каза Хърб много тихо. – Синко?

– Просто това е следващата стъпка – отвърна Люк. Погледна ги директно с очи, озарени от светлина, каквато родителите му рядко виждаха. Той криеше тази светлина от тях, защото знаеше, че ги плаши така, както дори дрънчащите чинии не могат да ги уплашат. – Не разбирате ли? Това е следващата стъпка. Искам да отида там... и да уча... а после да продължа напред. Онези университети са като „Брод“. Не са крайната цел, а само стълбички, водещи към нея.

– Каква цел, скъпи? – попита Айлин.

– Не знам. Има толкова много неща, които искам да науча. В главата ми има нещо, което... търси... и понякога остава удовлетворено, но през повечето време не е. Понякога се чувствам толкова малък... и толкова глупав...

– Миличък, не говори така. Изобщо не си глупав. – Айлин понечи да го хване за ръката, но той я дръпна и поклати глава. Подносът на масата потрепери. Коричките от пицата се размърдаха.

– Има една бездна, разбирате ли? Понякога я сънувам. Краят ѝ не се вижда и тя е пълна с всички неща, които не знам. Нямам представа как една бездна може да бъде запълнена – това е оксиморон, – но е пълна. Кара ме да се чувствам малък и глупав. Над бездната обаче има мост и аз искам да мина по него. Искам да застана по средата му и да вдигна ръце...

Хърб и Айлин го гледаха, запленени и малко уплашени, как вдигна ръце от двете страни на тясното си напрегнато лице. Подносът вече не просто потрепваше, а дрънчеше. Както понякога правеха чиниите в кухненските шкафове.

– ... и всички тези неща ще изплуват от мрака. Сигурен съм.

Подносът се плъзна по масата и се стовари с трясък на пода. Хърб и Айлин почти не забелязаха. Такива работи се случваха, когато Люк беше разстроен. Не често, но понякога. Свикнали бяха.

– Разбирам – каза Хърб.

– Глупости – възрази Айлин. – Нищичко не разбираме. Но все пак започни да попълваш документите. Яви се на изпитите. По всяко време можеш да размислиш. Ако пък останеш твърдо решен да кандидатстваш... – Тя погледна Хърб, който кимна. – Ще направим всичко по силите си, за да заминем.

Люк се усмихна и вдигна подноса. Погледна към Ричи Ракетата.

– Като малък и аз танцувах с него.

– Да – каза Айлин и ѝ се наложи отново да използва салфетката. – И ти танцуваше.

– Знаеш какво разправят за бездната, нали? – попита Хърб.

Люк поклати глава или защото това беше едно от шепата неща, които не знаеше, или защото не искаше да разваля удоволствието на баща си.

– Когато се взираш дълго в нея, тя също започва да се взира в теб.

– Не се и съмнявам – рече Люк. – Може ли да си поръчам десерт?

Заедно с есето зрелостният изпит траеше четири часа, но за щастие по средата имаше почивка. Люк седеше на една пейка във фоайето на гимназията, дъвчеше сандвича, който майка му му беше приготвила, и му се щеше да има книга за четене. Донесъл си беше „Голият обяд“, но един от квесторите я иззе (заедно с телефоните на всички ученици), като заяви, че ще му я върне после. Квесторът също така прелисти набързо страниците в търсене на мръсни картинки или пищови.

Докато хрупаше бисквити за десерт, Люк забеляза, че наблизо има и други ученици, явили се на изпита. Големи момчета и момичета, гимназисти от единайсети и дванайсети клас.

– Малкият, какво, по дяволите, правиш тук? – попита един от тях.

– Полагам изпит – отвърна Люк. – Също като вас.

Гимназистите го изгледаха. Едно от момичетата попита:

– Ти гений ли си? Като във филмите?

– Не – отговори Люк с усмивка. – Но снощи отседнах в „Холидей Ин Експрес“.

Те се разсмяха на препратката към рекламата на хотелската верига, което беше добър знак. Едно от момчетата вдигна длан и Люк я плесна.

– Къде ще учиш? В кой университет?

– В МТИ, ако ме приемат. – Това не беше съвсем вярно. Вече беше одобрен за предварителен прием, при условие че се представи добре на днешния изпит. Което не представляваше особен проблем. До момента се справяше с лекота. Плашеха го обаче другите ученици. През есента щеше да посещава лекции в зали, пълни със студенти на тяхната възраст, много по-големи от него и на години, и на ръст. А те, разбира се, щяха да го зяпат. Споделил беше с господин Гриър, че вероятно ще им изглежда все едно е от друга планета.

– Важното е как се чувстваш ти – казал му беше училищният съветник. – Не забравяй това. А ако имаш нужда от съвет или просто искаш да си поговориш с някого, задължително потърси психолог. Винаги можеш да пишеш и на мен.