Стивен Кинг - Институтът

– Нима? – попита Хърб.

– О, да. – Люк задъвка енергично, преглътна залъка и сръбна кола. – Аз съм добра инвестиция. Пакет акции с потенциал за сериозно покачване на цената. Инвестираш центове, а печелиш долари, нали? Така е в Америка. Попечителите на фонда разбират това, но никога не биха могли да излязат от когнитивните рамки, в които са сковани.

– Когнитивни рамки – повтори баща му.

– Да, рамките, наложени вследствие на родовата диалектика. Може би дори племенната, макар че е невероятно смешно да си представиш попечителите на фонд като първобитно племе. Те разсъждават по следния начин: „Ако отпуснем пари на това момче, може да се наложи да отпуснем и на друго дете“. Ето за тези рамки говоря. А те се предават от поколение на поколение.

– Народна мъдрост – каза Айлин.

– Точно така, мамо. Попечителите прехвърлят отговорността на богатите бивши възпитаници на училището, онези, които изкарват мучо милиони чрез нестандартно мислене, но продължават да хранят силна обич към старото си училище. Господин Гриър ще се заеме с въпроса. Поне се надявам да го направи. Сделката е следната: те ще ми помогнат сега, а аз ще помогна на училището, когато стана богат и известен. Честно казано, не ме е грижа дали ще добия богатство и слава, аз съм типичен представител на средната класа, но е възможно все пак да забогатея, като страничен ефект. При условие че не ме тръшне някоя страшна болест или не загина при терористична атака или нещо подобно.

– Не предизвиквай съдбата – прекъсна го Айлин и се прекръсти.

– Това са само суеверия, мамо – каза Люк снизходително.

– Все пак не говори така, моля те. И си избърши устата. Изцапал си се със сос. Изглежда все едно венците ти кървят.

Люк си избърса устата.

Хърб каза:

– Според господин Гриър има заинтересовани страни, които биха могли да финансират преместването на цялото семейство и да подпомогнат нас финансово за период от година и половина.

– А каза ли ви, че същите тези хора могат да ти помогнат и да си намериш нова работа? – Очите на Люк искряха. – По-добра. Защото един от бившите възпитаници на училището е Дъглас Финкъл. И по една случайност той е собственик на „Американски изделия от хартия“, точно в твоята сфера. Ще плуваш в свои води. Ще се чувстваш като...

– Да, стана въпрос за Финкъл – прекъсна го Хърб. – Но само теоретично.

– Освен това... – Люк се обърна към майка си с блеснали очи. – В Бостън в момента се търсят много учители. Началната заплата за хора с твоя опит е към шейсет и пет хиляди годишно.

– Синко, откъде знаеш всичко това? – попита Хърб.

Люк сви рамене.

– Започвам с Уикипедия. След това проверявам основните източници, цитирани в статиите. Просто трябва да си в час с околната среда. Моята околна среда е „Бродерик“. Знаех вече кои са всички попечители на фонда. Но трябваше да потърся кои са богатите бивши възпитаници.

Айлин протегна ръка през масата, взе остатъка от парчето в ръката на сина си и го остави в металния поднос при коричките.

– Люки, дори да успеем да се преместим, няма ли да ти липсват приятелите?

Погледът му помръкна.

– Да, особено Ролф. И Мая. Макар да не можем официално да каним момичета на пролетния бал, неофициално тя ще ми бъде дама. Тъй че да, ще ми липсват. Но...

Хърб и Айлин го изчакаха да се доизкаже. Синът им, винаги бъбрив, понякога дори прекалено, сега, изглежда, не можеше да намери подходящите думи. Той отвори уста, спря, започна отново и пак спря.

– Не знам как да ви обясня. Не съм сигурен, че изобщо мога да обясня.

– Опитай – подкани го Хърб. – В бъдеще ни предстоят множество сериозни разговори, но засега този е най-важният. Затова опитай.

В предната част на заведението Ричи Ракетата – талисманът на ресторанта – се появи, както правеше на всеки кръгъл час, и затанцува под звуците на „Мамбо № 5“. Айлин следеше с поглед облечената като космонавт сребриста фигура, която започна да подканва с жестове клиентите на околните маси. Няколко малки деца станаха да танцуват със смях, докато родителите им правеха снимки и им ръкопляскаха. Неотдавна – само преди пет години – Люк беше едно от тези деца. А сега обсъждаха невъобразими промени. Тя нямаше представа как дете като него се е родило на двойка като тях, обикновени хора с обикновени амбиции и очаквания, и понякога ѝ се искаше нещата да бяха различни. Понякога искрено ненавиждаше ролята, която им беше отредена, но тази ненавист не бе насочена към Люки и никога нямаше да бъде. Той беше нейното бебче, единственото ѝ детенце.