Стивен Кинг - Институтът

Едно от момичетата – красива червенокоса девойка – го попита дали е решил задачата с хотела от раздела по математика.

– Онази за Арън ли? – попита Люк. – Да, мисля, че се справих с нея.

– Ти кой отговор избра, помниш ли?

Задачата беше да се пресметне колко е платил някакъв тип на име Арън за х брой нощувки в мотел, ако цената е 99,95 долара на нощувка, плюс 8 % данък, плюс допълнителна еднократна такса от пет долара. Люк, разбира се, помнеше. Задачата беше малко подвеждаща, защото се питаше колко е платил. Отговорът не беше число, а уравнение.

– Верният отговор е В. Ето, виж. – Той извади химикалка и написа върху торбичката от обяда си: 1,08 (99,95х) + 5.

– Сигурен ли си? Аз оградих отговор А. – Тя се наведе, взе торбичката – Люк долови полъх от парфюма ѝ, ароматен люляк – и написа: (99,95 + О,8х) + 5.

– Отлично уравнение – отбеляза Люк, – но така съставителите на подобни тестове се опитват да те подведат. – Той почука уравнението ѝ с пръст. – Твоето отразява цената за една нощувка и не включва правилно данъка на стаята.

Момичето изстена.

– Не се тревожи – успокои я Люк. – Сигурно си се справила без грешка с останалите задачи.

– Може ти да грешиш, а тя да е права – обади се едно от момчетата. Същото, което бе плеснало дланта на Люк.

Девойката поклати глава.

– Малкият е прав. Забравих как се изчислява шибаният данък. Пълна скръб съм.

Люк я проследи с поглед как се отдалечава с наведена глава. Едно от момчетата я догони и я прегърна през кръста. Люк му завидя.

Един от другите, красив младеж с маркови очила, седна до Люк и попита: – Странно ли е? Да си такъв като теб имам предвид.

Люк се замисли.

– Понякога. Обикновено си е просто част от ежедневието.

Квесторът подаде глава от класната стая и задрънка със звънеца в ръката си.

– Хайде, деца, да започваме.

Люк стана с известно облекчение и изхвърли торбичката от обяда си в кошчето за боклук до вратата на физкултурния салон. Хвърли последен поглед към красивата червенокоска и докато влизаше в стаята, кофата се премести с десетина сантиметра наляво.

Втората половина от изпита беше също толкова лесна, колкото първата, а той смяташе, че се е справил прилично и с есето. Във всеки случай се постара да е кратко. На излизане от гимназията видя красивото червенокосо момиче да седи само на една пейка и да плаче. Запита се дали се е издънила на теста и, ако беше така, колко зле – толкова, че да не я приемат в университета, който беше посочила като първо желание, или толкова, че да свърши в някой общински колеж. Зачуди се какво ли е усещането да нямаш мозък, който сякаш знае отговорите на всички въпроси. Запита се дали да отиде при нея и да я успокои. Запита се дали тя ще приеме утеха от момче, което на практика е още малък сополанко. Вероятно щеше да му каже да направи като зелената еуглена и да си бие камшика. Замисли се дори за начина, по който се премести кошчето за боклук – странна работа. Хрумна му (направо получи истинско прозрение), че животът всъщност е един дълъг зрелостен изпит и вместо четири или пет варианта, измежду които да избереш, получаваш десетки. Включително варианти като понякога, може би, едва ли.

Майка му му махаше. Той също ѝ помаха и се затича към колата. След като седна и си сложи колана, тя го попита как е минал изпитът.

– Като по вода – отвърна Люк и ѝ хвърли лъчезарна усмивка, но червенокосата гимназистка не му излизаше от ума. Натъжи се, че я видя разплакана, но от начина, по който сведе глава, когато ѝ посочи грешката – като цвете, повехнало по време на суша – му стана още по-неприятно.

Каза си да не мисли за нея, но естествено, без резултат. „Опитайте се да не мислите за бяла мечка – беше казал Фьодор Достоевски – и ще установите, че проклетото животно не ви излиза от ума“.

– Мамо?

– Какво?

– Според теб добрата памет благословия ли е, или проклятие?

Айлин нямаше нужда дори да се замисля; само Бог знаеше какво си спомня самата тя.

– И двете, миличък.

В два часа през една юнска нощ, докато Тим Джеймисън правеше обичайния нощен обход по Главната улица на Дюпрей, черен джип зави по Уилдърсмут Драйв в едно от северните предградия на Минеаполис. Улицата имаше много шантаво име; Люк и приятелят му Ролф я наричаха „Уилдърсмучка“ отчасти защото това название беше още по-шантаво и отчасти тъй като и двамата страшно копнееха да целунат момиче.

В джипа имаше мъж и две жени. Той се казваше Дени; те се казваха Мишел и Робин. Дени шофираше. Някъде по средата на лъкатушещата тиха улица той угаси фаровете, приближи до тротоара и спря.