Стивен Кинг - Институтът

Отиде до стената и постави длани върху нея, натисна в опит да напипа прозореца под тапета. Не усети нищо.

Запита се дали не е полудял, просто изведнъж да е превъртял като дете в страшен филм на сценариста и режисьор М. Найт Шаямалан. Не се ли смяташе, че високоинтелигентните деца са склонни към нервни сривове? Но той не беше луд. Напълно с всичкия си беше, както снощи, когато си легна. Във филм лудото дете би си мислило, че е съвсем нормално – това щеше да е типичният за Шаямалан обрат, – но според трудовете по психология, които Люк четеше, повечето луди осъзнаваха, че са луди. А той не се смяташе за луд.

Като малък (когато беше на пет, а не на дванайсет) бе минал през период, в който запалено събираше рекламни значки от предизборни кампании. Баща му с радост му помогна да попълни колекцията си, тъй като повечето значки се продаваха много евтино в eBay. Люк беше най-запленен (по необясними и за самия него причини) от значките на кандидати за президентския пост, които бяха изгубили изборите. Тази мания постепенно отшумя и значките вероятно бяха прибрани на тавана или в мазето, но си беше запазил една за нещо като талисман. На нея имаше син самолет, обрамчен от думите КРИЛЕ ЗА УИЛКИ. Уендъл Уилки се беше кандидатирал за президент през 1940 г. срещу Франклин Рузвелт, но претърпял тежка загуба, като спечелил едва в десет щата и общо осемдесет и два електорални гласа.

Люк държеше значката в купата от Детската бейзболна лига. Сега бръкна в нея и установи, че е празна.

После отиде до плаката на Тони Хоук със скейтборда „Бърдхаус“. Изглеждаше като неговия, но не беше същият. От лявата страна, където неговият плакат беше леко скъсан, този беше съвсем здрав.

Кецовете не бяха неговите, плакатът не беше неговият, значката на Уилки я нямаше.

Това не беше неговата стая.

Сърцето му се разтуптя и той си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Отиде до вратата и натисна бравата, убеден, че ще се окаже заключена.

Не беше заключена, но коридорът, в който се озова, не приличаше по нищо на коридора на втория етаж в къщата, в която беше прекарал дванайсетте години от живота си. Стените бяха тухлени вместо облицовани с ламперия и боядисани в светлозелено като административна сграда. Срещу вратата висеше плакат, на който бяха изобразени три деца на възрастта на Люк, тичащи по зелена ливада. Едно от тях бе застинало в скок. Изглеждаха или напълно откачени, или невероятно щастливи. Надписът под картината намекваше за второто – гласеше: ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ.

Люк пристъпи напред. Надясно коридорът свършваше при двукрила врата, от онези, които се отваряха с хоризонтални метални лостове. Наляво, на около три метра от друга двукрила врата, едно момиче седеше на пода. Беше с панталон в стил чарлстон и блуза с буфан ръкави. Беше чернокожо. И макар да изглеждаше горе-долу на годините на Люк, пушеше.

Госпожа Сигсби седеше на бюрото и се взираше в компютъра си. Носеше ушит по поръчка делови костюм на Даян фон Фюрстенберг, който обаче не успяваше да прикрие мършавата ѝ фигура. Прошарената ѝ коса беше подстригана безупречно. Доктор Хендрикс стоеше до нея и надничаше над рамото ѝ. „Добро утро, Плашило“, мислеше си той, но никога не би го изрекъл на глас.

– Ето го – каза госпожа Сигсби. – Най-новото ни попълнение. Лукас Елис. Вози се с „Гълфстрийм“ за пръв и последен път, а дори не го знае. Твърди се, че е истински гений.

– Няма да остане гениален за дълго – отвърна доктор Хендрикс и се разсмя с типичния си смях, като първо издиша, а после вдиша, все едно цвилеше. Заради това, в съчетание със стърчащите му предни зъби и изключително високия му ръст – над два метра, – техниците му бяха лепнали прякора Донки Конг.

Госпожа Сигсби го стрелна с поглед.

– Тези деца са поверени на грижите ни. Ще съм ти благодарна, ако си спестиш безвкусните шеги, Дан.

– Съжалявам. – Искаше му се да добави: „Кого заблуждаваш, Сигърс?“.

Но не беше препоръчително да изрича подобни думи, а и въпросът беше риторичен. Знаеше много добре, че тя не заблуждава никого. Най-малкото себе си. Сигърс беше като онзи незнаен нацист, решил, че е страхотна идея да сложат надписа Arbeit macht frei – Трудът освобождава – над входа на Аушвиц.

Госпожа Сигсби извади приемния протокол на новото момче. Хендрикс беше залепил кръгло розово лепящо се листче в горния десен ъгъл.

– Научаваш ли изобщо нещо от тези хартийки, Дан? Има ли смисъл от тях?

– Разбира се. Виждала си резултатите.