Стивен Кинг - Институтът

По възглавницата от страната на жената все още имаше вдлъбнатина от тежестта на главата ѝ. Робин я притисна върху лицето на мъжа и стреля през нея. Глокът издаде звук не по-силен от лека кашлица и изцапа калъфката с кафяв нагар.

Айлин излезе от банята и попита разтревожено:

– Хърб? Какво става?...

Дени я сграбчи за гърлото, опря пистолета в слепоочието ѝ и натисна спусъка. Последва втори звук като лека кашлица. Айлин се свлече на пода.

Междувременно краката на Хърб Елис ритаха напразно и караха одеялото, под което двамата с покойната му съпруга бяха спали, да се дипли и издува. Робин стреля още два пъти във възглавницата; вторият изстрел приличаше повече на лай, отколкото на кашлица, а третият прозвуча дори по-силно.

Дени дръпна възглавницата.

– Да не би да си гледала „Кръстникът“ прекалено много пъти? Господи, Робин, отнесла си му половината глава. Какво ще прави погребалният агент с него?

– Важното е, че изпълних задачата. – Всъщност не обичаше да ги гледа, докато стреля, не обичаше да вижда как светлината угасва в очите им.

– Трябва да стегнеш, момиче. Третият изстрел се чу прекалено силно. Хайде, да вървим.

Отидоха в стаята на момчето. Дени вдигна Люк на ръце – не срещна трудност, хлапето тежеше не повече от четирийсет килограма – и кимна на жените да тръгнат преди него. Излязоха по същия път, по който бяха влезли – през кухнята. В съседната къща не светеха лампи (дори третият изстрел не бе прозвучал чак толкова силно) и не се чуваха други шумове освен щурците и сирена в далечината, може би чак в Сейнт Пол.

Мишел поведе екипа между двете къщи, огледа улицата и даде знак на останалите да я последват. Ето тази част Дени Уилямс мразеше. Ако някой страдащ от безсъние тип погледнеше през прозореца и видеше трима души на моравата пред съседите в два през нощта, гледката щеше да е подозрителна. А ако един от тримата носеше отпуснато тяло, това щеше да изглежда много подозрително.

Но Уилдърсмут Драйв – кръстена на някой отдавна починал местен големец – спеше непробудно. Робин отвори задната врата на джипа откъм тротоара, качи се и протегна ръце. Дени ѝ подаде момчето и тя го издърпа вътре. Главата му се отпусна върху рамото ѝ. Тя затърси опипом предпазния колан.

– Гадост, текат му лиги – оплака се.

– Да, случва се на хора в безсъзнание – отбеляза Мишел и затвори задната врата. После се качи отпред, а Дени зае мястото си зад волана. Мишел прибра оръжията и спрея, докато той потегляше бавно по улицата. Когато наближиха първото кръстовище, Дени включи фаровете и ѝ каза:

– Обади се.

Мишел набра същия номер.

– Тук Червен рубин. Взехме пратката, Джери. Ще сме на летището след двайсет и пет минути. Включи системата.

В дома на семейство Елис алармата се включи. Когато полицията пристигнеше, щеше да намери двама от тримата членове на семейството мъртви, а третият изчезнал. Детето щеше да е най-логичният заподозрян. Все пак разправяха, че било вундеркинд, а на малките генийчета обикновено им хлопа дъската, нали? Те са с нестабилна психика. Щяха да го разпитат, когато го намереха, а това беше само въпрос на време. Децата може и да бягаха, но дори генийчетата нямаше къде да се скрият.

Поне не за дълго.

Люк се събуди със спомена, че е сънувал нещо – не точно кошмар, но много неприятен сън. В стаята му имаше непозната жена, която се наведе над леглото му с лице, обрамчено от руса коса. „Да, както поискаш“, беше казала тя. Като мацка от порноклиповете, които с Ролф гледаха понякога.

Люк се надигна, огледа се и в първия момент си помисли, че пак сънува. Намираше се в стаята си – същите сини тапети, същите плакати, същото бюро с купата от Детската бейзболна лига – но къде беше прозорецът? Прозореца, който гледаше към къщата на Ролф, го нямаше.

Стисна очи и след миг ги отвори отново. Никаква промяна: стаята продължаваше да няма прозорец. Понечи да се ощипе, но това беше глупаво клише. Вместо това се плесна по бузата. Нищо не се промени.

Стана от леглото. Дрехите му бяха на стола, където майка му ги беше оставила предишната вечер – бельо, чорапи и тениска на седалката, джинси, преметнати на облегалката. Облече се бавно, загледан в мястото, където трябваше да е прозорецът, после седна и си обу кецовете. Инициалите му бяха изписани отстрани, ЛЕ, както и трябваше, само че средната хоризонтална чертичка на буквата Е изглеждаше прекалено дълга, сигурен беше в това.

Обърна кецовете, за да провери за мръсотия от улицата, но подметките бяха идеално чисти. Сега вече беше напълно убеден. Това не бяха неговите кецове. Връзките също изглеждаха необичайно. Бяха прекалено чисти. Въпреки това пасваха идеално на краката му.