Стивен Кинг - Институтът

Люк погледна в посоката, от която беше дошъл. По стените имаше множество повдигащи духа плакати, както и доста врати – поне по осем от всяка страна.

– Колко деца има тук?

– Пет заедно с нас двамата. Предната половина никога не е претъпкана, но в момента е направо като опустял град. Деца идват и си отиват.

– И обсъждат Микеланджело – промълви Люк.

– Моля?

– Нищо. Какво...

Едното крило на двойната врата в по-близкия край на коридора се отвори и жена с кафява рокля влезе с гръб към тях. Подпираше вратата с дупето си, докато се мъчеше да издърпа нещо. Калиша скочи на крака.

– Хей, Морийн, почакай, ще ти помогнем.

Тъй като Калиша каза ще ти помогнем, а не ще ти помогна, Люк стана и тръгна след нея. Когато се приближи, забеляза, че кафявата рокля всъщност е униформа като онези, които носеха камериерките в скъпите хотели – по-скоро хотел от среден клас, тъй като нямаше воланчета и други финтифлюшки. Жената се опитваше да издърпа кош за пране на колелца над металната лайсна между коридора и просторното помещение от другата страна на вратата, което приличаше на салон за отдих – имаше маси и столове, а през прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина. Имаше и телевизор с размерите на киноекран. Калиша отвори другото крило на вратата, за да ѝ направи място. Люк хвана количката (с надпис ДАНДЪКС отстрани) и помогна на жената да я издърпа в коридора, който му приличаше на коридор в общежитие. В коша имаше кърпи и чаршафи.

– Благодаря, момче – каза жената, която беше доста стара, с побеляваща коса, и изглеждаше уморена. На табелката отляво на гърдите ѝ пишеше МОРИЙН. Тя го огледа.

– Ти си нов. Казваш се Люк, нали?

– Люк Елис. Откъде знаете?

– Пише го в графика ми за деня. – Морийн извади крайчето на сгънат лист от джоба на роклята си и веднага го пъхна обратно.

Люк протегна ръка, както го бяха учили.

– Приятно ми е да се запознаем.

Морийн я стисна. Изглеждаше свястна, тъй че наистина му беше приятно да се запознаят. Но не му беше приятно, че е тук; страхуваше се и се тревожеше не само за себе си, но и за родителите си. Вече несъмнено бяха установили, че е изчезнал. Едва ли мислеха, че е избягал, но до какво друго заключение биха могли да стигнат, след като видят празната му стая? Полицията скоро щеше започне да го търси, може би вече го издирваха, но Калиша беше права – щяха да го търсят много далеч оттук.

Ръката на Морийн беше топла и суха.

– Аз съм Морийн Алвърсън. Камериерка и обща помощница. Ще се грижа стаята ти винаги да е чиста и подредена.

– Затова не ѝ създавай излишна работа. – Калиша му хвърли застрашителен поглед.

Морийн се усмихна.

– Колко си мила, Калиша. Но той не ми прилича на мърльо, за разлика от онзи Ники. Стаята му е истинска кочина. В момента там ли е? Не го видях на площадката с Джордж и Айрис.

– Знаеш го Ники – каза Калиша. – Ако стане преди един часа на обед, се хвали, че се е пробудил по първи петли.

– Тогава ще почистя другите стаи, но докторите казаха, че Ники им трябва в един. Ако не е станал, те ще го събудят. Приятно ми беше да се запознаем, Люк. – Морийн продължи по коридора, като сега буташе коша, вместо да го дърпа.

– Ела – каза Калиша и го хвана за ръка. Колкото и да се тревожеше за родителите си, Люк отново потръпна приятно.

Заведе го в салона за отдих. Люк искаше да огледа помещението внимателно, особено автоматите за храни и напитки (истински цигари, възможно ли беше?), но щом вратата зад тях се затвори, Калиша се обърна и го прикова със сериозен, почти гневен поглед.

– Не знам колко дълго ще останеш тук – нямам представа и на мен самата колко ми остава, – но през това време се дръж добре с Морийн, ясно ли е? Тук работят предимно злобни кретени, но тя не е като тях. Морийн е добра. И си има свои проблеми.

– Какви? – попита Люк най-вече от учтивост, докато гледаше през прозореца навън към споменатата преди малко площадка. Там имаше две деца, момче и момиче, на неговата възраст или малко по-големи.

– Първо, мисли, че е болна, но не ходи на лекар, защото не може да си позволи лечение. Изкарва едва четирийсет хиляди на година, които не стигат да си плати и половината сметки. Съпругът ѝ ги вкарал в тежки дългове, а след това избягал. Но лихвите продължават да се трупат.

– Виг, така го нарича баща ми. Съкратено от вигориш. От украинската дума за печалба. Това е лихварски жаргон, но татко твърди, че компаниите за кредитни карти са си чиста проба лихвари. От гледна точка на непрекъснато увеличаващата се лихва, която изискват, той има...