Стивен Кинг - Институтът

– Момчета, не искам да ви обезкуражавам, но на колко години сте? На единайсет?

– На дванайсет! – викнаха те в един глас.

– Добре, на дванайсет. Недейте да крещите, хората спят. Никой няма да ви вземе на работа на панаира. Вместо това ще ви тикнат в някоя кошара и ще ви държат там, докато не дойдат родителите ви. През това време всички ще ви зяпат. Може дори да ви замерят с фъстъци и огризки.

Близнаците го изгледаха стъписано (и като че ли с известно облекчение).

– Чуйте сега какво да направите – продължи Тим. – Незабавно се прибирате вкъщи, а аз ще вървя след вас, за да се уверя, че колективното ви съзнание няма да размисли.

– Какво е „колективно съзнание“? – попита Робърт.

– Връзка, с която се славят близнаците, поне според медиите. През вратата ли се измъкнахте или през прозореца?

– През прозореца – отговори Роланд.

– Добре, значи ще влезете пак през него. Ако извадите късмет, вашите изобщо няма да разберат, че сте излизали.

– Няма ли да им кажете? – попита Робърт.

– Не, освен ако не ви хвана пак – каза Тим. – Тогава не само ще им кажа, че сте се опитали да избягате, но и че сте се държали грубо, когато съм ви хванал.

Роланд възкликна шокирано:

– Но това не е вярно!

– Ще излъжа – заяви Тим. – Лъжа много убедително.

Изпрати ги до дома им и проследи как Робърт Билсън събира длани и повдига Роланд, за да може да се прехвърли през перваза. След това Тим направи същата услуга на Робърт. Изчака да види дали някъде в къщата ще светне лампа, като сигнал, че момчетата са били разкрити, и когато това не се случи, продължи по маршрута си.

В петък и събота вечер по улиците имаше повече хора, поне докъм дванайсет или един през нощта. Най-вече влюбени двойки. По-късно понякога следваха нашествия на джигити, както ги наричаше шериф Джон – млади мъже с тунинговани коли и пикапи, които си организираха гонки по пустата главна улица на Дюпрей с над сто километра в час и будеха хората с нетърпимия рев на модифицираните си ауспуси. От време на време някой местен или щатски полицай ги спираше и им пишеше фиш (или ги прибираше в ареста, ако алкохолната им пробра беше над .09), но дори с четирима полицаи на нощно дежурство през почивните дни арестите бяха сравнително редки. В повечето случаи им се разминаваше.

Тим отиде да види Ани Сиротната. Завари я пред палатката да плете терлици. Въпреки артрита ръцете ѝ се движеха светкавично. Попита я дали иска да изкара двайсет долара. Ани каза, че малко пари ще ѝ дойдат добре, но че зависи от задачата. Тим ѝ обясни и тя се изкиска.

– С радост ще се заема, господин Джей. Но само ако прибавите и два буркана краставички.

Ани, която не играеше на дребно, му направи знаме, дълго десет метра и широко два. Тим го закачи за метална ролка, която изработи сам, като завари парчета от тръби в работилницата на „Ремонт и продажба на дребни машини Фроми“. След като обясни на шериф Джон какво иска да направи и получи разрешение да опита, двамата с Таг Фарадей окачиха ролката на кабел над тристранното кръстовище на Главната улица и завързаха единия му край за фасадата на „Дрогерия Оберг“, а другия – за затвореното кино.

В петък и събота вечер, по времето, когато баровете затваряха, Тим дърпаше ролката и развиваше транспаранта като щора. В двата му края Ани беше нарисувала по един старомоден фотоапарат. Надписът отдолу гласеше: НАМАЛИ, ИДИОТ ТАКЪВ! ЗАСНЕХМЕ РЕГИСТРАЦИОННИЯ ТИ НОМЕР!

Не снимаха, разбира се (макар че Тим си записваше регистрационните номера, когато успееше да ги види в тъмното), но транспарантът на Ани вършеше работа. Не безотказно, ала какво в живота работи безотказно?

В началото на юли шериф Джон повика Тим в кабинета си. Тим попита дали е недоволен от него.

– Точно обратното – отвърна шерифът. – Вършиш си работата отлично. Идеята за транспаранта ми се струваше налудничава, но признавам, че сгреших, а ти се оказа прав. Всъщност не ме безпокоят среднощните гонки, нито хората, които се оплакват, че не успяваме да ги спрем, защото ни мързи. Между другото, оплакват се същите онези, които всяка година гласуват да се намали бюджетът на полицията. Безпокоят ме най-много кашите, които трябва да чистим, когато някой идиот се забие в дърво или стълб. Мъртвите са страшна гледка, но онези, които се променят завинаги след една безразсъдна нощ... понякога ми се струва, че тяхната съдба е още по-страшна. Все пак тази година юни беше относително спокоен. Даже много спокоен. Може да е просто изключение от правилото, но се съмнявам. Мисля, че е заради транспаранта. Кажи на Ани, че вероятно е спасила някой и друг живот с него, както и че може да спи в килиите отзад, когато застудее.