Стивен Кинг - Институтът

Тим отвори буркана, направи гримаса, когато го блъсна силният мирис на оцет, и извади една краставичка. От нея се стичаше течност, която според него приличаше на формалдехид.

– Хайде сега ми го дайте!

Тим ѝ подаде буркана и изяде краставичката.

– Божичко, Ани, устата ми изгоря!

Тя се разсмя и се видяха останалите в устата ѝ зъби.

– Най-много вървят с хляб, масло и студена кола. Или бира, но аз вече не пия бира.

– Какво плетеш? Шал ли?

– Бог няма да се завърне в собствено одеяние – отговори Ани. – А сега вървете да си изпълните дълга, господин Джей. Внимавайте за мъже с черни коли. Джордж Олмън по радиото непрекъснато говори за тях. Знаете откъде идват те, нали? – И му хвърли многозначителен поглед. Може би се шегуваше. Или пък не. С Ани никога не се знаеше.

Друг представител на нощния контингент в Дюпрей беше Корбет Дентън, градският бръснар, известен с прякора Барабанчика заради някаква младежка лудория. Изглежда, никой не помнеше каква точно, известно бе само, че заради нея го отстранили от гимназията за цял месец. Дори да бе имал бурна младост, тези дни отдавна бяха останали в миналото. Сега Барабанчика наближаваше шейсетте, беше с наднормено тегло, оплешивяваше и страдаше от безсъние. Когато не можеше да заспи, сядаше на стълбите пред бръснарницата и наблюдаваше пустата главна улица на Дюпрей. Пуста, разбира се, с изключение на Тим. Двамата провеждаха обичайните за хора, които се познават бегло, разговори – за времето, бейзбола, ежегодната Лятна тротоарна разпродажба, – но една вечер Дентън каза нещо, което накара Тим да застане нащрек.

– Знаеш ли, Джеймисън, този живот, който си въобразяваме, че водим, не е истински. Той е просто танц на сенки и аз лично ще се радвам, когато светлините угаснат. В тъмното всички сенки изчезват.

Тим седна на стълбите под бръснарския стълб с безкрайно въртящата се спирала, спряна за през нощта. Свали си очилата, избърса ги в ризата си и си ги сложи пак.

– Мога ли да говоря прямо?

Дентън Барабанчика хвърли цигарата си в канавката и тя изсъска и угасна.

– Давай. Между полунощ и четири сутринта всички могат да говорят прямо. Поне аз съм на това мнение.

– Говориш като човек, който страда от депресия.

Барабанчика се разсмя.

– Ти си истински Шерлок Холмс.

– Трябва да отидеш при доктор Роупър. Има хапчета, които ще те разведрят. Бившата ми жена пие такива. Макар че раздялата ѝ с мен май я разведри много повече. – Той се усмихна, за да покаже, че се шегува, но Дентън Барабанчика не се усмихна, а стана от стълбите и каза:

– Знам ги тези хапчета, Джеймисън. Те са като алкохола и тревата. Сигурно приличат и на екстазито, което днешната младеж гълта, когато ходи на рейв партита или както им викат. За известно време ти внушават, че всичко наоколо е реално. Че има някакъв смисъл. Но светът е нереален и безсмислен.

– Недей така – тихо каза Тим. – Това не е живот.

– Според мен това е единственият начин на живот – отвърна бръснарят и тръгна към стълбите, водещи до апартамента над бръснарницата, с бавна и нестабилна походка.

Тим го изпрати с поглед, изпълнен с безпокойство. Струваше му се, че Барабанчика е от онези хора, които може някоя дъждовна вечер да решат да се самоубият. И вероятно да вземе и кучето със себе си, ако има куче. Като древен египетски фараон. Реши да поговори с шериф Джон по този въпрос, но тогава се сети за Уенди Гъликсън, която продължаваше да се държи хладно с него. Никак не му се искаше тя или някой от другите полицаи да си помислят, че се самозабравя. Вече не беше служител на реда, а само градският нощен пазач. Най-добре беше да не задълбава.

Но мисълта за Дентън Барабанчика не му даваше мира.

По време на обхода си една нощ в края на юни Тим забеляза две момчета да вървят на запад по Главната улица с раници на гърба и кутии за храна в ръце. Изглеждаха така, все едно отиват на училище, само дето беше два през нощта. Тези бродници по късна доба се оказаха близнаците Билсън. Ядосали се на родителите си, които отказали да ги заведат на Селскостопанския панаир в Дънинг, защото оценките им в училище били лоши.

– Почти по всичко изкарахме четворки и нямаме нито една двойка – заяви Робърт Билсън. – Не останахме да повтаряме. Какво му е лошото?

– Не е честно – додаде Роланд Билсън. – Но до сутринта ще стигнем до панаира и ще се хванем на работа. Чухме, че винаги търсят общителни работници.

Тим понечи да му каже, че всъщност се казва общи работници, но реши, че няма смисъл.