Томас Харрис - Кари Мора

В късния следобед Ханс-Петер разтреби стаите си и изля Карла в тоалетната.

В микробуса, който бе наел с фалшиви документи, махна средния ред седалки, за да освободи на пода място за Кари. Извади и бушона на вътрешното осветление, за да може спокойно да отваря страничната врата в тъмното.

Здрачът вече се спускаше. Ята скорци накацаха по храстите около лечебницата „Пеликан Харбър“. Вечерната караница на две семейства папагали заглушаваше музиката откъм залива. Над водата се носеше тънък синкав дим, пропит с аромат на скара.

На паркинга пред лечебницата Бенито чакаше в стария си пикап да откара Кари до апартамента на братовчедка й, където тя щеше да прекара нощта. Климатикът му от години не работеше и той бе свалил прозорците, благодарен за лекия бриз от морето.

Паркингът бе обрасъл с дървета, които тъмнееха в сумрака.

Кари приключи работата си в манипулационната, стерилизира инструментите и отнесе на бухала размразен плъх.

Затвори очи и почувства полъха край себе си, когато голямата птица се спусна да грабне плячката.

Бенито избягваше да пуши, докато вози Кари, затова реши да го стори сега, преди тя да е дошла. Облиза хартийката с език, сви цигарата и я почука в кутийката с тютюн. После драсна клечка кибрит.

Щом пламъчето озари кабината на пикала в оранжево, стреличката го улучи отстрани във врата. Той се улови за мястото. Цигарата изпадна от устните му сред рояк от искри. Посегна към пистолета под предницата на комбинезона си и успя да улови дръжката му. Но после воланът взе да се издува и криви пред замъгленото му зрение. Понечи да отвори вратата, но упойката действаше бързо.

Докато поставяше нова стреличка в пушката, Ханс-Петер се бореше с противоречиви чувства. Страшно му се искаше да разтвори Бенито жив пред очите на Кари. ЕТО ТОВА ЩЕШЕ ДА БЪДЕ МАЙТАП!

Но времето бе кратко. Трябваше да последва голямата яхта на господин Гние към открито море и да му предаде Кари извън териториалните води на САЩ. Най-разумно бе да му пререже гърлото. Ханс-Петер отвори ножа си и тръгна към пикапа, но точно тогава лампите в лечебницата угаснаха. Чу се захлопване на врата и дрънчене на ключове. По дяволите Бенито. Кари идваше.

Докато вървеше, тя си припяваше думите на Шакира от „Ми Вердад“. Бенито седеше зад волана с брадичка, клюмнала върху гърдите. Кари му носеше студена напитка с тамаринд. Бенито настояваше да я кара вечер до вкъщи и често пъти задрямваше, докато я чакаше.

— Hola , сеньор!

Тя видя стреличката във врата му миг преди да чуе лекия пукот зад гърба си, като от настъпена палмова клонка, и да усети убождането в бедрото. Пресегна се през прозореца на пикапа, взе пистолета на Бенито и се извърна, но земята се надигна насреща й. Асфалтът я удари и се обгърна около нея като задушаващо, тъмно одеяло.

Тъмнина. Мирис на нафта, пот и обувки. Потръпване на металния под, по-бързо от човешки пулс. Вибрация, бръмчене.

Вой на стартери, кашляне на два турбодизелови двигателя, след това движение. Съдът потегли и дрезгавият глас на двигателите премина в ниско, равномерно боботене.

Кари открехна съвсем леко клепачи. Намираше се сама, в каютата на лодка. Точно над главата й имаше люк от прозрачен плексиглас, служещ едновременно за вход и за прозорец. През него нахлуваше оскъдна светлина. Звукът се промени, когато лодката напусна пристана и продължи в нощта.

В люка се появи лице — някой се взираше надолу към нея от палубата. Беше Ханс-Петер Шнайдер. На ухото му висеше обицата на Антонио, готическият кръст.

Кари затвори очи, изчака секунда и ги отвори отново. Тя лежеше на пода, а над нея имаше две койки, събиращи се под ъгъл към носа. Между долната дъска и перилото на една от койките имаше откъснат окървавен човешки нокът, но не неин. Ръцете й, извити зад гърба и притиснати под тялото, я боляха. Китките и глезените й бяха вързани. Можеше да види четирите дебели свински опашки, стегнали глезените й.

Нямаше представа от колко време се намира тук. Съдейки по звука на водата, плискаща под кила, лодката не се движеше много бързо. Бяха я учили, че ако те пленят, колкото по-скоро избягаш, толкова по-висок шанс има да оживееш.

Отвън, на мостика на дългата черна лодка, Матео държеше руля, а Ханс-Петер телефонираше на господин Имран, за да уговори морското им рандеву. Последният се намираше на борда на шейсетметровата яхта на господин Гние.

— Вече съм на път — каза Ханс-Петер. Можеше да чуе как някой скимти в близост до събеседника му.