Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Надявам се, че малката ни сценка ви хареса. Беше много реалистично, нали?

Публиката се размърда притеснено, страхът на присъстващите бе ясно видим.

Вампирът им се усмихна и пусна ръката на Обри. Разкопча ръкава ми и го вдигна, разкривайки белега от изгаряне. Кръстът тъмнееше на фона на кожата ми. Публиката стихна, все още без да разбира. Жан-Клод дръпна дантелата на гърдите си и оголи собствения си белег с форма на кръст.

Последва поразено мълчание, после залата избухна в аплодисменти. Около нас се носеше буря от викове и свиркане.

Те си мислеха, че съм вампирка, че всичко е било само номер. Взирах се в усмихнатото лице на Жан-Клод и в сходните белези: онзи на гърдите му и този на ръката ми.

Вампирът ме придърпа да се поклоня. Когато ръкоплясканията най-сетне започнаха да заглъхват, прошепна:

— Трябва да поговорим, Анита! Животът на приятелката ти Кетрин зависи от твоите действия!

Погледнах го в очите и казах:

— Убих тварите, които ми оставиха този белег!

Той се усмихна широко и забелязах само следа от кучешките му зъби.

— Какво прекрасно съвпадение. Аз също!

Жан-Клод ни преведе през завесите в дъното на сцената. Поредният вампир-стриптийзьор се готвеше за излизане. Беше облечен като гладиатор, чак до металния нагръдник и късия меч.

— И после ми говорете за номер, с който е трудно да се сравняваш! Гадост! — Той дръпна завесата и излезе пред публиката.

Кетрин се появи с толкова бледо лице, че луничките й изпъкваха като кафеви мастилени петна. Чудех се дали и аз изглеждам толкова бледа? Надали. Нямам подходящия цвят на кожата за такова нещо.

— Боже мили, добре ли си? — попита тя.

Внимателно прекрачих няколко кабела, които се виеха по пода зад сцената и се облегнах на стената. Започвах отново да се научавам как се диша.

— Добре съм — излъгах.

— Анита, какво става? Какво беше това на сцената? Ти не си вампир — във всеки случай не повече от мен!

Обри изсъска беззвучно зад гърба й и удължи зъбите си, от което устните му прокървиха. Раменете му се разтърсиха от беззвучен смях.

Кетрин ме стисна за ръката.

— Анита?

Прегърнах я и тя се притисна към мен. Нямаше да я оставя да умре по такъв начин! Нямаше да допусна подобно нещо. Тя се отдръпна назад и се вгледа в лицето ми.

— Кажи нещо!

— Дали да не поговорим в кабинета ми? — предложи Жан-Клод.

— Няма нужда и Кетрин да идва.

Обри се приближи до нас. Сияеше в сумрака като скъпоценен камък.

— Според мен трябва да дойде. И тя е въвлечена при това лично! — той облиза окървавените си устни. Езикът му беше розов и бърз като на котка.

— Не, искам да я махна от всичко това и няма значение как.

— От кое? За какво говориш?

Жан-Клод попита:

— Дали тя ще отиде в полицията?

— Да ходя в полицията ли? Защо? — попита Кетрин, а гласът й добиваше мощ с всеки следващ въпрос.

— И какво, ако отиде?

— Ще умре — обясни Жан-Клод.

— Я чакайте малко! — намеси се приятелката ми. — Да не би да ме заплашвате?

Лицето й вече бе добило цвят. Гневът й въздейства така.

— Ще отиде в полицията — съгласих се аз.

— Изборът е изцяло твой.

— Съжалявам, Кетрин, но ще е по-добре за нас, ако не си спомняш нищо от случилото се!

— Стига толкова! Тръгваме си, веднага! — тя ме сграбчи за ръката и аз не я спрях.

Обри пристъпи зад нея.

— Погледни ме, Кетрин!

Тя се скова. Пръстите й се забиха в ръката ми — през мускулите й вибрираше невероятно напрежение. Бореше се. Боже, помогни й! Но тя не притежаваше нито магия, нито свещени предмети. Силата на волята й не стигаше — не и да се противопостави на твар като Обри.

Дланта й се отпусна, пръстите омекнаха изведнъж. Дъхът излезе от гърдите й с дълга, разтърсваща въздишка. Тя се втренчи в нещо точно над главата ми — нещо, което не можех да видя.

Прошепнах:

— Кетрин, съжалявам!

— Обри може да изтрие спомените й от тази нощ. Ще си мисли, че е прекалила с пиенето…, но това няма да оправи пораженията!

— Знам. Единственото, което може да разруши хватката на Обри върху нея е смъртта му.

— Тя отдавна ще гние в гроба, преди това да се случи!

Втренчих се във вампира и кървавите петна по ризата му. Усмихнах се много предпазливо.

— Тази малка раничка беше само късмет и нищо повече. Не си въобразявай кой знае какво заради нея! — предупреди ме Обри.

Да си въобразявам ли? Какъв майтап. Едва се сдържах да не се изсмея.

— Разбирам заплахата, Жан-Клод! Или правя каквото се иска от мен, или Обри довършва онова, което е започнал с Кетрин!