Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Тя преглътна шумно. Тенът от солариума изглеждаше малко зеленикав. Кимна, взирайки се в мен като че ли бях Торбалан.

Мисля, че повярва на обещанието ми. Прекрасно, защото мразя да хабя наистина добрите заплахи.

Гледах след таксито на Кетрин, докато изчезна зад ъгъла. Тя нито се обърна, нито ми махна, нито заговори. Утре щеше да се събуди с мътни спомени. Просто прекарана с момичетата нощ на забавления…

Щеше ми се да знам, че е в безопасност и участието й в историята приключва, но знаех, че не е вярно. Във въздуха се носеше плътно ухание на дъжд. Уличните лампи се отразяваха в тротоара. Направо беше трудно да се диша. Сейнт Луис през лятото. Чудничко.

— Да вървим, а? — предложи Жан-Клод.

Стоеше до мен и бялата му риза сияеше в мрака. Не личеше влажността да го притеснява. Обри беше спрял в сенките до входа. Осветяваше го единствено пурпурният неон на табелата на клуба. Ухили ми се — лицето му беше боядисано в червено, тялото тънеше в сенките.

— Малко е пресилено, Обри! — обадих се.

Усмивката му трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Приличаш на Дракула от евтин филм!

Той се спусна по стъпалата с онова леко съвършенство, което притежават само наистина древните. Уличните лампи показаха, че изражението му е напрегнато, а ръцете — свити в юмруци.

Жан-Клод пристъпи пред него и заговори тихо — нещо като успокоителен шепот. Обри се извърна с конвулсивно потръпване и се понесе по улицата.

Жан-Клод се обърна към мен.

— Ако продължаваш да го дразниш, ще стигнеш до момента, в който няма да мога да го укротя. И тогава ще умреш.

— Смятах, че в задълженията ти влиза да ме опазиш жива за този Николаос!

Той се намръщи.

— Така е, но няма да умра, за да те защитя! Разбираш ли го?

— Вече да.

— Добре. Да тръгваме? — Той махна към тротоара в посоката, накъдето бе изчезнал Обри.

— Ще вървим пеша ли?

— Не е далеч! — подаде ми ръка.

Втренчих се в нея и поклатих глава.

— Нужно е, Анита! Иначе нямаше да те моля!

— Защо пък да е нужно?

— Тази нощ трябва да остане в тайна от полицията, Анита. Хвани ме за ръката и се престори на очарована жена с нейния вампир-любовник. Това ще обясни кръвта по блузата ти. Ще обясни и къде отиваме, а също и защо.

Все още протягаше ръка — бледа и тънка. Пръстите му не потрепваха, нямаше движение, сякаш можеше да стои в тази поза цяла вечност. Всъщност сигурно можеше.

Хванах го за ръката. Дългите му пръсти се свиха върху китката ми. Тръгнахме, дланта му — съвсем неподвижна в моята. Усещах пулса си да напира в кожата му. Неговият постепенно ускори, за да съвпадне с моя. Вече усещах кръвообръщението му като свое второ сърце.

— Ял ли си тази вечер? — попитах съвсем тихичко.

— Не можеш ли да отгатнеш?

— При теб просто не успявам!

С ъгълчето на окото си го видях да се усмихва.

— Поласкан съм!

— И никога не отговаряш на въпросите ми!

— Не — отвърна той.

— Не, не ми отговаряш или не, не си ял?

Той се извърна към мен, както си вървяхме. По горната му устна блестеше пот.

— Как смяташ, ma petite? — гласът му бе възможно най-тих шепот.

Тръснах ръка и се опитах да се измъкна, макар да знаех, че е глупаво и че няма да стане. Хватката му се стегна и той ме стисна така, че изпъшках. А дори не влагаше кой знае какво усилие.

— Не се бори с мен, Анита! — езикът му се плъзна по горната устна. — Борбата е… възбуждаща.

— Защо не си хапнал преди това?

— Беше ми наредено да не ям.

— Защо?

Не ми отговори. Заваля дъжд. Лек и прохладен.

— Защо? — повторих.

— Не знам… — гласът му почти се губеше в тихото плискане на дъжда. Ако ставаше дума за някой друг, бих си помислила, че се страхува.

Хотелът беше висок и тесен, построен от истински тухли. Табелата над входа сияеше в синьо и съобщаваше, че «има свободни места». Никакви други надписи. Нищо, което да ти подскаже как се нарича това чудо или дори какво точно е. Само, че има свободни места.

Дъждът блестеше по косата на Жан-Клод като черни диаманти. Блузата ми беше прилепнала по тялото. Кръвта започваше да се измива. Студената вода е идеалното средство против пресни кървави петна.

Зад ъгъла зави полицейска кола. Напрегнах се. Жан-Клод ме придърпа към себе си. Подпрях се на гърдите му, за да не се докоснат телата ни. Сърцето му подскачаше под дланта ми.

Полицейската кола се движеше съвсем бавно. Из сенките зашари лъч на фенерче. Най-редовно обхождаха Квартала. За туризма не е полезно, ако най-голямата ни атракция попилява туристите.