Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Тогава той се усмихна — бавно разтвори устни.

— В такъв случай аз ще дойда при теб!

— Моля, моля те, недей…

Не можех да отстъпя. Умът му ме притискаше като стоманена ръкавица, тапицирана с кадифе. Бях способна единствено да не тръгна напред. Да не изтичам към него.

Той спря, телата ни почти се докосваха. Очите му бяха наситени, идеално кафяви, бездънни и безкрайни.

Отклоних поглед от лицето му. По челото ми се стичате пот.

— Миришеш на страх, Анита!

Студената му длан се плъзна по бузата ми. Започнах да треперя и не успявах да се овладея. Пръстите му нежно се заровиха в къдрите на косата ми.

— Как успяваш да ми противостоиш?

Дъхът му полази по лицето ми, топъл като коприна. Плъзна се по шията ми — топъл и близък. Вампирът шумно и дълбоко си пое въздух. Гладът му пулсираше по кожата ми. Стомахът ми се сви от алчността му. Той изсъска към публиката и те изпищяха ужасени. Да, щеше да го направи!

Ужасът се вля в мен като сляп прилив на адреналин. Отблъснах се от него. Паднах на сцената и запълзях встрани на четири крака.

Една ръка ме сграбчи през кръста и ме повдигна. Изпищях и ръгнах назад с лакът. Ударът улучи и чух тварта да пъшка, но хватката само се стегна. Стягаше се, докато почти ме смачка.

Задърпах ръкава си. Платът се скъса. Вампирът ме хвърли по гръб. Приведе се над мен с изкривено от глад лице. Сбръчка устни и оголи зъби — кучешките блестяха.

Някой излезе на сцената — един от келнерите. Вампирът му изсъска. По брадичката му се стичаше слюнка. Не му бе останало нищо човешко.

Връхлетя ме в заслепяващ прилив на бързина и глад. Притиснах сребърния нож към сърцето му. По гърдите му заблестя струйка кръв. Той ми изръмжа, оголвайки зъби като куче, опънало до край веригата си. Изпищях.

Ужасът отми властта му. Не остана нищо, освен страх. Чудовището налетя върху мен и само заби върха на ножа в кожата си. По ръката ми и по блузата прокапа кръв. Неговата кръв.

Жан-Клод внезапно се озова до нас.

— Обри, пусни я!

Вампирът изръмжа басово и гърлено. Чисто животински звук.

Гласът ми бе писклив и изтънял от страх, прозвучах като малко момиченце:

— Махни го от мен или ще го убия!

Вампирът отстъпи, забивайки зъби в собствените си устни.

— Махни го от мен!

Жан-Клод заговори меко на френски. Макар и да не разбирах езика, гласът му бе успокоителен, като кадифе. Той коленичи до нас, без да спира да говори тихо. Вампирът изръмжа и посегна, сграбчвайки го за китката.

Жан-Клод изпъшка — прозвуча ми, сякаш го е заболяло.

Дали трябваше да го убия? Дали да забия ножа в мишената, преди Обри да разкъса собственото ми гърло? Колко бърз е той? Мислите ми май се стрелкаха с невероятна скорост. Бях във властта на илюзията, че разполагам с цялото време на света, за да реша какво да сторя. Вампирът натежа върху краката ми. Гласът му беше дрезгав, но спокоен.

— Мога ли вече да се изправя?

Лицето му отново бе човешко, приятно и красиво, но илюзията сега не действаше. Бях го видяла без маска, и този образ щеше да остане завинаги в мислите ми.

— Стани, но бавно!

Тогава той се усмихна — самоуверено размърда устни. Отстъпи назад бавно, като човек. Жан-Клод му махна да се отдалечи, докато не се озове чак до завесата.

— Добре ли си, ma petite?

Погледнах окървавения сребърен нож и поклатих глава.

— Не знам!

— Нямах намерение да допускам такова нещо! — той ми помогна да седна — и аз му позволих.

Залата бе притихнала. Публиката знаеше, че нещо е тръгнало не както трябва. Бяха видели истината зад очарователната маска. Забелязваха се множество пребледнели, изплашени лица.

Десният ми ръкав висеше скъсан там, където го бях съдрала, за да докопам ножа.

— Моля те, прибери острието! — обади се Жан-Клод.

Взирах се в него и за първи път го погледнах в очите, без да изпитам нищо. Нищо, освен празнота.

— Имаш честната ми дума, че ще напуснеш това място цяла и съхранена! Прибери ножа!

Чак на третия опит успях да пъхна оръжието в канията. — ръцете ми трепереха силно. Жан-Клод ми се усмихна криво:

— Сега ще слезем от тази сцена! — и ми помогна да се изправя.

Щях да падна, ако не ме придържаше. Продължи да стиска здраво лявата ми ръка, дантелата на ръкава му ме драскаше. Изобщо не беше мека.

Подаде другата си ръка на Обри. Опитах да се дръпна, но той прошепна:

— Не се бой, ще те пазя, кълна се!

Повярвах му — не знам защо, може би, защото нямах на кого друг да се доверя. Той поведе двама ни към ръба на сцената. Гласът му се плъзна над тълпата: