Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Не ми се подигравай, Долф!

— Не бих си и помислил!

— До-о-бре! — заявих. — Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!

— Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!

— Непременно! — тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.

Долф подвикна:

— Да внимаваш тази вечер, Анита! Не искам да прихванеш нещо!

Погледнах към него. Останалите ченгета ми махаха и се развикаха в един глас:

— О-о-обичаме те!

— О, я стига!

Един се обади:

— Ако знаех, че си падаш да гледаш голи мъже, можеше да измислим нещо!

— Не бих и погледнала онова, дето го имаш ти, Зербовски!

Разсмяха се, а някой го стисна за врата.

— Хвана те, човече… Предай се, тя всеки път те бие по точки!

Влязох в колата под съпровода на мъжки смях и предложението на един от полицаите да ми бъде «роб до гроб». Вероятно пак беше Зербовски.

В «Престъпни удоволствия» се върнах малко след полунощ. Жан-Клод стоеше в подножието на стълбите. Облягаше се на стената, напълно неподвижен. Може и да дишаше, но не забелязах. Вятърът люлееше дантелите по ризата му. Кичур черна коса бе залепнал за гладката белота на бузата му.

— Ухаеш на кръвта на други хора, ma petite.

Усмихнах му се сладко.

— Не е на човек, когото познаваш.

Когато се разнесе, гласът му беше нисък и зловещ, натежал от тих гняв. Полази по кожата ми като леден вятър.

— Да не си убивала вампири, моя малка съживителке?

— Не — прошепнах с внезапно подрезгавял глас. Досега не ми бе говорил с такъв тон.

— Наричат те Екзекуторката, нали знаеш?

— Да.

Не ме беше заплашил, но в настоящия момент нищо на света не би ме накарало да го подмина. Все едно вратата бе закована.

— Колко убийства имаш на сметката си?

Разговорът не ми харесваше. Нямаше да доведе до място, където ми се ще да бъда. Познавам един вампир-повелител, който умее да надушва лъжите. Не ми беше ясно настроението на Жан-Клод, но нямах намерение да го лъжа.

— Четиринайсет.

— И наричаш нас убийци!

Просто се взирах в него, без да разбирам какво точно иска от мен.

Вампирът Бъз слезе по стълбите. Прехвърли поглед от Жан-Клод към мен, след това зае поста си до вратата и скръсти огромните си ръце.

Господарят му попита:

— Приятно ли си изкара почивката?

— Да, благодаря, господарю!

Шефът му се усмихна.

— Казвал съм ти и преди, Бъз, не ме наричай «господарю»!

— Да, г… Жан-Клод.

Вампирът ме дари с прелестния си, почти осезаем смях.

— Ела, Анита, нека влезем вътре, където е по-топло!

На улицата беше доста топличко, тъй че нямах абсолютно никаква представа за какво ми говори той. Нито пък за какво сме си говорили през последните няколко минути.

Жан-Клод се изкачи по стъпалата. Проследих как изчезва вътре. Стоях и зяпах вратата, не ми се искаше да влизам. Нещо не беше наред, но не знаех какво.

— Ще влизаш ли? — попита Бъз.

— Съмнявам се, че ти ще идеш да потърсиш Моника и червенокосата жена, с която е, за да ги помолиш те да излязат.

Той се усмихна и оголи зъби. Запазеният знак на новите мъртъвци е, че си показват зъбите насам-натам. Харесва им да шокират хората.

— Не мога да си напусна мястото. А и току-що почивах!

— Предполагах, че ще кажеш така!

Той ми се ухили.

Навлязох в сумрачните дебри на клуба. Гардеробиерката за свети предмети ме чакаше до вратата. Дадох й кръста си. Тя ми върна номерче. Размяната не беше честна. Жан-Клод не се забелязваше никъде.

Кетрин беше на сцената. Стоеше неподвижна, с ококорени очи. На лицето й бе изписано онова открито, крехко изражение, което добиват хората насън, изражение на дете. Дългата й, медночервена коса блестеше под прожекторите. Мога да позная дълбокия транс, когато го видя.

— Кетрин! — изпъшках и хукнах към нея. Моника седеше на нашата маса и ме гледаше. На лицето й беше изписана ужасна, многозначителна усмивка.

Почти стигнах до сцената, когато зад Кетрин се появи вампир. Не излезе иззад завесата, а направо изникна зад нея, мътните го взели. За пръв път осъзнах какво точно виждат хората. Магия.

Вампирът се втренчи в мен. Косата му бе като златна коприна, кожата му — като слонова кост, а очите като езера, в които да се удавиш. Аз пък затворих очи и поклатих глава. Това не можеше да е истина. Няма толкова красиви твари.

Гласът му беше почти обикновен в сравнение с физиономията, но за това пък — заповеден.