Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

— Извикай я!

Отворих очи и открих, че публиката ме зяпа. Обърнах се към празното лице на Кетрин и осъзнах какво ще последва, но като всеки друг невярващ клиент, трябваше да опитам.

— Кетрин, Кетрин, чуваш ли ме?

Тя дори не помръдна — разтърсваше я единствено най-слабо забележимото движение: дишането й. Беше жива… но докога? Вампирът я беше спипал и вкарал в дълбок транс. Това означаваше, че би могъл да я извика във всеки момент където и да е — и тя щеше да се отзове. От този миг нататък животът й му принадлежеше. Когато той пожелаеше.

— Кетрин, моля те!

Нямаше какво да сторя, вредата бе нанесена. Проклятие, изобщо не биваше да я оставям тук, никога!

Вампирът я докосна по рамото. Тя примигна и се огледа — изненадана и уплашена. Засмя се притеснено.

— Какво стана?

Вампирът поднесе дланта й към устните си.

— Сега си в моя власт, красавице!

Тя отново се засмя, без да разбира, че й е казал абсолютната истина. Той я отведе до ръба на сцената и двама келнери й помогнаха да се върне на мястото си.

— Вие ми се свят! — сподели Кетрин.

Моника я потупа по ръката.

— Страхотна беше!

— Какво направих?

— Ще ти разкажа после. Шоуто още не е свършило! — тя се втренчи в мен, докато го казваше.

Вече знаех, че съм загазила. Вампирът на сцената се взираше в мен. Усещах погледа му като тежест върху тялото си. Волята му, силата, личността, каквото и да е то, ме притискаше. Чувствах го като пулсиращ вятър. Кожата по ръцете ми настръхна от него.

— Аз съм Обри — заяви вампирът. — Кажи ми твоето име!

Устата ми внезапно пресъхна, но името ми не беше важно. Нека го получи.

— Анита.

— Анита! Колко мило!

Коленете ми направо се подгънаха и ме тръшнаха в стола. Моника се взираше в мен с огромни и нетърпеливи очи.

— Ела, Анита, присъедини се към мен на сцената!

Не боравеше с гласа си така добре като Жан-Клод, просто не умееше. В тона му нямаше съдържание, но пък умът зад този глас не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала. Беше древен — ужасно древен. От силата на съзнанието му ме боляха костите.

— Ела!

Продължавах да клатя глава, отново и отново. Само това можех да сторя. Не ми бяха останали думи, нито дори истински мисли, но знаех, че не бива да ставам от този стол. Ако сега отидех при него, вампирът щеше да добие власт над мен също както бе превзел Кетрин. Пот се просмукваше през блузата на гърба ми.

Бях се изправила — а не помнех как! Мили Боже, помогни ми!

— Не! — забих нокти в дланта си. Разкъсах собствената си кожа и приветствах болката. Отново можех да дишам.

Съзнанието му се отдръпна като океан при отлив. Виеше ми се свят и се чувствах изпразнена. Облегнах се на масата. Един от сервитьорите-вампири се озова до мен.

— Не се бори с него. Ядосва се, когато се бориш!

Изблъсках го встрани.

— Ако не се боря с него, той ще ме притежава!

Келнерът ми се стори почти човек — един от новите мъртъвци. На лицето му имаше изражение. Там се четеше страх. Обърнах се към тварта на сцената.

— Ще дойда там горе, ако не ме насилваш!

Моника зина. Не й обърнах внимание. Нищо нямаше значение, освен да преживея следващите няколко секунди.

— Добре, така да бъде, ела! — съгласи се вампирът.

Отдръпнах се от масата и открих, че мога да се изправя, без да падна. Точка за мен. Можех дори да вървя. Две точки за мен. Взирах се в лъснатия под. Ако се съсредоточах само върху ходенето, всичко щеше да е наред. Пред очите ми се появи първото стъпало към сцената. Вдигнах поглед.

Обри стоеше в средата на подиума. Не се опитваше да ме извика. Стоеше напълно неподвижен. Сякаш изобщо го нямаше там — представляваше само ужасна празнота. Усещах неподвижността му като туптене в главата си. Можеше да се каже, че си стоеше съвсем на открито, но ако не бе пожелал, никога нямаше да успея да го видя.

— Ела! — не беше глас, а звук вътре в главата ми. Ела при мен!

Опитах се да отстъпя и не успях. Пулсът ми тътнеше в гърлото. Не можех да дишам. Давех се! Стоях, а силата на съзнанието му се блъскаше в мен.

— Не се бори с мен! — изпищя той в главата ми. Някой крещеше беззвучно — и това бях аз. Ако престанех да се бия, което бе толкова лесно, щеше да е като да се удавиш след като спреш да пляскаш във водата. Мирен начин да умреш. Не, не!

— Не! — гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши.

— Какво? — попита той изненадано.

— Не! — казах и отново погледнах към него. Срещнах погледа му и тежестта на всички онези векове, които се стичаха към мен. Каквото и да бе онова, което ме правеше съживител и ми помагаше да вдигам мъртвите, сега беше тук. Пресрещнах погледа му и останах на място.