Дийн Кунц: Полунощ

— Така е. Помага на кръвообращението. Проповедниците всяка неделя трябва да изтъкват достойнствата на алкохола, не да го хулят. Всичко умерено, а това означава няколко бири дневно.

Вероятно усетил, че лъска плота прекалено усърдно, Бърт закачи кърпата и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти само пътьом ли минаваш, Сам?

— Всъщност — излъга Сам — пътешествам от Лос Анжелис до Орегон, мотая се и търся място, където да се оттегля след пенсия.

— Май си правиш майтап. Та ти си… само на четиридесет… четиридесет и една?

— Четиридесет и две.

— Хей, да не обираш банки?

— Брокер съм. През последните години направих добри инвестиции. Време ми е да се оттегля от бизнеса. Искам да заживея на тихо място без смог и престъпления. Писна ми от Лос Анжелис.

— Печелят ли се още пари с акции? — попита барманът. — Винаги съм мислил, че там парите се хвърлят като на маса за хазарт в Рино. Не бяха ли съсипани всички, когато преди няколко години пазарът се срина?

— Дребните риби не успяват, но ако човек е печен и знае кога да спре, ще натрупа малко парици.

— Пенсионер на четиридесет и две, а — промърмори Пекам. — Когато се захванах с бара, мислех, че е за цял живот. На жена си казах, че в добрите времена хората пият, за да празнуват, в лошите времена пият, за да забравят, така че няма по-доходен бизнес от кръчмата. Вижте — той посочи почти празната зала, — щях да изкарам повече, ако продавах презервативи в манастир.

— Ще дадеш ли още една бира? — попита Сам.

Когато Бърт донесе втората бутилка черна бира, Сам му каза:

— Муунлайт Къв вероятно е това, което търся. Мисля, че ще остана няколко дни да почувствам атмосферата. Ще ми препоръчаш ли мотел?

— Остана само един. Градчето не е туристическо. До това лято имахме четири мотела. Три от тях вече не работят. Не зная защо… въпреки красотата си, това градче умира. Доколкото разбирам населението не емигрира, но… дяволска работа, ние губим нещо. — Сграбчи кърпата и отново започна да бърше плота. — Все пак опитай в „Къв Лодж“ или в „Сайпръс Лейн“, последната пресечка на Оушън Авеню. Лесно ще го намериш и сигурно ще получиш стая с изглед към океана.

Като стигна долния етаж, Криси Фостър блъсна входната врата. Втурна се през широката веранда надолу по стълбите, спъна се, но запази равновесие, обърна се надясно, пробяга през двора, покрай синя хонда, вероятно собственост на Тъкър, и се втурна към конюшнята. Тропотът от бесния й бяг беше като оръдеен изстрел в бързо спускащия се здрач. Искаше й се да тича по-бързо и по-тихо. Дори ако родителите й и Тъкър да не я хванеха преди сенките да я погълнат, те все пак щяха да чуят накъде се насочва.

Небето беше черно, с изключение на аления хоризонт. Стигна до обора и бутна голямата врата. Познатите приятни миризми на слама, сено, хранителни смески, конска плът, масло за разтриване, кожа на седло и изсъхнала тор я блъснаха в носа.

Щракна електрическия ключ и три крушки с малък волтаж осветиха помещението, без да смущават обитателите му. От двете страни на замърсената централна пътека имаше по десет широки клетки, от които любопитни коне надничаха над ниските вратички. Някои принадлежаха на родителите на Криси, но повечето бяха наети от хора, живеещи в Муунлайт Къв или околностите. Криси се стрелна към последната клетка отляво, която беше на петниста кобила на име Гъдайва.

В конюшнята можеше да се проникне и от задната врата, която сега беше залостена. Гъдайва беше спокойна кобила и много дружелюбна към Криси, но не обичаше да я пипат в тъмното. Можеше да зарита или да подскочи, ако отвореха внезапно вратата на клетката й. Но Криси нямаше време да успокоява кобилата, налагаше й се да стигне до нея, без да пали лампата.

Криси погледна към входа на конюшнята в очакване да види Тъкър и родителите си и открехна вратата. Гъдайва излезе на пътеката.

— Бъди храбра, Гъдайва! Моля те, моля те, бъди послушна.

Нямаше време да я оседлае. Поведе кобилата край склада и покрай хамбара в дъното на обора. Една мишка се подплаши и се шмугна в най-отдалечения ъгъл. Криси отвори задната врата и в обора нахлу студен въздух.

Без стремена не можеше да яхне кобилата. Ниското столче на ковача стоеше в ъгъла до склада. Като успокояваше Гъдайва, Криси придърпа стола с крак към кобилата.

От другия край на конюшнята Тъкър извика:

— Ето я! В обора! — и затича към нея.

Столът не беше достатъчно висок и момиченцето не успя да възседне коня.