Дийн Кунц: Полунощ

Ако някой направеше обиск, щеше да намери оръжието и прикритието щеше да се провали. Нямаше брокери на средна възраст, които търсеха своя рай по крайбрежието, въоръжени с 38-ми калибър с отрязана цев. Това бяха полицейски пистолети.

Пъхна ключа на стаята в джоба си и излезе да вечеря.

След като се регистрира в мотела, Теса Джейн Локланд дълго гледа през големия прозорец на тъмната си стая в „Къв Лодж“. Взираше се към огромния мрачен океан и към брега, където се предполагаше, че сестра й Дженис се беше самоубила.

Официалната версия беше, че когато Дженис е излязла, за да тича, е била в силна депресия. Била погълнала огромна доза валиум, била свалила дрехите си и навлязла навътре в океана. Загубила съзнание от хапчетата, морето я погълнало.

— Глупости! — промълви Теса, сякаш говореше на отражението си в стъклото.

Дженис Локланд Кепшоу беше оптимистка, непоправима оптимистка. Това беше семейна черта на Локландови. Никога не се самосъжаляваше. Ако й се случеше, след секунди се разсмиваше на глупостта си, ставаше и отиваше на кино или излизаше да тича. Дори когато Ричард почина, Дженис не позволи мъката да я доведе до депресия, независимо че го обичаше много.

Тогава какво е предизвикало у нея тази остра емоционална криза? Припомняйки си версията на полицаите, Теса едва не се разсмя. Сигурно Дженис е отишла на ресторант, сервирали са й отвратителна вечеря и до такава степен е била „покрусена“, че самоубийството е било единствения й изход. Точно така. Или може би телевизорът й гръмнал, тя изпуснала любимия си сериал и потънала в мрачно отчаяние. Нищо чудно.

Глупостите, записани от следователите в Муунлайт Къв бяха толкова правдоподобни, колкото сценариите на сапунените опери. Самоубийство?

— Глупости! — повтори Теса.

От прозореца виждаше само тясна ивица от брега и прииждащите пенести вълни. Пясъкът светлееше на лунната светлина.

Теса пожела да отиде на този бряг, откъдето сестра й навярно се беше отправила на среднощното си плуване към смъртта, същият бряг, на който приливът беше изхвърлил издутото й разпокъсано тяло няколко дни след това.

Извърна се от прозореца и запали нощната лампа. Взе тъмнокафявото яке от закачалката в шкафа, облече го, преметна чантичката си през рамо и излезе от стаята.

Беше сигурна, или по-точно интуицията й подсказваше, че ако отиде на мястото, където Дженис по всяка вероятност е била, ще намери някаква правдоподобна следа.

Лунният сърп се издигна над притъмнелите възвишения на изток. Криси се луташе между дърветата с надеждата да намери път, преди странните същества да я догонят. Стигна бързо до каменната пирамида — скално, не много високо възвишение. Когато беше малка, играеше често тук, измисляше си истории за тази пирамида и познаваше отлично местността, а това й даваше предимство. Детето се шмугна край пирамидата в мрака между дърветата по тясна пътека, която водеше на юг.

Безсмислено беше да се ослушва и оглежда. Щеше само да загуби ценно време, защото родителите й и Тъкър ще дебнат безшумно като хищници.

Гората беше борова, тук-там имаше каучукови дървета, чиито аленожълти листа грееха денем, но сега сплетените клони тъмнееха еднакво. Криси пое по виещата се пътека, която се спускаше в дерето. Лунната светлина все още проникваше между клоните и надигащата се мъгла. Но дори през осветените места тя не смееше да тича, за да не се спъне в коренищата и за да не се оплете в надвисналите клони.

Като че ли всичко, което я сполетя, не се случваше с нея, като че ли четеше откъс от любимите си приключенски романи. Мислено насърчаваше главната героиня: „Мила, малка Криси, ти си бързонога и хитрушка, ти не се плашиш от тъмнината, може би малко те е страх от чудовищата, които те преследват, но ти си смела!“

Скоро щеше да се добере до края на склона, където трябваше да реши накъде да тръгне — на запад към морето, или на изток към черния път, опасващ дерето. Малко семейства живееха в тази местност, а още по-малко до морето, тъй като част от брега беше държавна собственост и строежите бяха забранени. И в двете посоки нямаше изгледи да намери помощ, а Тъкър може би я дебнеше с хондата си точно на пътя, решил, не без основание, че момиченцето ще се опита да спре някоя кола.

Напълно объркана накъде на тръгне, тя извървя последните сто метра по склона. Дърветата по пътеката оредяха и се заредиха ниски, гъсто преплетени храсти и тръни. Огромни туфи папрат, идеално приспособени към крайбрежния климат, обграждаха пътеката и Криси потръпна, когато се провираше между тях. Сякаш десетки малки ръце посягаха към нея.