Дийн Кунц - Полунощ

Тази мисъл не я успокои. Колебаеше се, писъкът имаше някаква особеност, която не можеше да определи, но не беше на животно. Във всички случаи за пръв път чуваше подобен звук. Ослушваше се, но не чу нищо повече.

Мракът около нея стана непроницаем. Мъглата се сгъстяваше и облаците тежко се повлякоха край лунния сърп. Реши да огледа мястото по-добре сутринта и тръгна към забулените от мъгла улични лампи по Оушън Авеню. Не усети кога побягна и брегът остана зад нея, кога пресече паркинга и се изкачи по стръмното към светлините. Едва когато спря, почувства ускореното си дишане и осъзна паническото си бягство.

Томас Шедак потъна в безтегловност, обграден от тъмнина. Температурата беше равномерна. Нямаше сетивни усещания. Тънка нишка го свързваше с истинското му аз и в мъглявото му съзнание едва проблясваше мисълта, че още е човек — висок, кокалест, с тясно лице, високо чело и жълто-кафяви очи.

Едва осъзнаваше, че е гол, лишен от усещания, потопен в съвършена от технологично гледище камера, наглед като железен котел. През прозрачния капак на камерата не проникваше светлина. Басейнът, в който Шедак се беше потопил, беше дълбок няколко метра. Разтворените във водата магнезиеви соли, които улесняваха плуването, се контролираха с компютър, както и всеки елемент от сложната процедура. Температурата на водата се колебаеше между 35°С, когато гравитацията действа най-слабо, и 40°С, пределната за човешкото тяло.

Той не страдаше от клаустрофобия. Минута-две след като влезе в камерата и я затвори, чувството му за пространство изчезна.

Усещанията на физическия свят като светлина, звук, допир, обоняние, вече не го дразнеха. Умът му се освободи от оковите на плътта и се издигна към света на идеите, недостижими при нормални условия.

Разбира се, и без помощта на това устройство той беше гений. Това писа списание „Тайм“, така че сигурно беше вярно. Беше развил „Нови микротехнологии“ от малка фирма с начален капитал двайсет хиляди долара до фирма с годишен оборот триста милиона.

В момента обаче Шедак не се занимаваше с изследователски проблеми. Използваше камерата само за отмора и за да потъне във виденията, от които винаги се опияняваше. Те го пренасяха в гигантска машина, която беше безпределна като вселената.

Всичко, което виждаше, беше като на сън, но много по-ясно. Носеше се като мушица във вътрешността на въображаемия механизъм покрай масивни зидове, подвижни колони с жужащи двигателни валове, тракащи трансмисии, хиляди бутала.

Жужаха мозъчни устройства, пухтяха компресори, разпределителните релета проблясваха, докато електрическият ток светкавично преминаваше по преплетените жици.

За Шедак най-вълнуващото нещо от този въображаем свят беше начинът, по който стоманените двигателни валове, буталата от специални сплави, твърдите гумени уплътнения и алуминиевите капаци бяха съединени с органични части, създавайки свръхмодерно устройство с две форми на живот — механична и пулсиращо органична.

Вместо помпи имаше човешки сърца, туптящи неуморно, свързани чрез дебели артерии към гумени тръби. Те доставяха кръв до онези части от системата, които се нуждаеха от органична смазка, а към механичните — смазочно масло.

На други места в необятната машина имаше десетки хиляди мехове, които вместо бели дробове служеха за филтри. Използваха се сухожилия за свързване на дълги тръби и гумени маркучи с далеч по-голяма гъвкавост, отколкото би могла да се постигне с неорганични връзки.

Това беше най-добрата конструкция, съчетаваща мъртва и жива материя.

Докато Томас Шедак пътешестваше въображаемо през безкрайните алеи на това приказно място, той беше възхитен или може би загрижен за това, какви биха били крайните функции на механизмите, какъв продукт, какви услуги щяха да предложат те. Беше развълнуван от перфектната цялост на системата, защото органичните й и неорганични части идеално се допълваха.

Беше на четирийсет и една години и през по-голямата част от живота си беше се съпротивлявал срещу ограниченията, беше се борил с цялата си воля и сърце да се извиси над съдбата на себеподобните си. Искаше да бъде нещо повече от човек. Мечтаеше за божествена сила, за да управлява не само своето бъдеще, но и това на човечеството.

Потопен в собствената си система и пренесен във видението на кибернетичния механизъм, той беше по-близо до така желаната метаморфоза, отколкото би могъл да бъде в материалния свят и това му даваше сили.