Дейкър Стокър - Дракула — Немъртвият

— Простете ми, господин Харкър — каза Бесараб с приятелски тон. — Бях погълнат от писмото ви. Толкова съм поласкан, че исках да го прочета още веднъж внимателно.

Бесараб сякаш бе прочел мислите му. Куинси побърза да отвърне:

— Не мога да повярвам, че стоя в една стая с вас. Не знам как да го обясня, но като ви видях, животът ми изведнъж придоби смисъл.

Куинси осъзна, че по-голяма глупост нямаше как да изтърси, но за негова изненада Бесараб се усмихна добронамерено.

— Простете, че съм толкова невъзпитан — засмя се Бесараб. — Баща ми би се отказал от мен. Седнете, моля, и пийте чай с мен.

Куинси се страхуваше да седне на античното египетско канапе, но не искаше да обиди домакина. Приседна на ръба, а Бесараб му наля чай в една от двете елегантни стъклени чаши. Куинси внимателно взе своята и заразглежда сребърния й обков, на който се виждаха инициалите И. Л. Такъв монограм имаше и на чайника, съда за сметана и захарницата. Куинси се почуди кой ли е И. Л.

— Иван Лебедкин — каза Бесараб.

Куинси го погледна стреснато. Актьорът май пак бе прочел мислите му. След това осъзна, че глади с пръсти инициалите, без да се усеща. Бесараб не беше ясновидец, а просто внимателен наблюдател на човешкото поведение. Без съмнение това бе една от причините за великолепната му актьорска игра.

— Бил е дегустатор на царя — продължи Бесараб. — Инициалите му удостоверяват, че това е сребро.

— На царя ли?

— Да. Този сервиз и самият чай — лапсан соучон 20 20 Лапсан соучон — един от най-известните сортове чай от Южен Китай. По китайската класификация е червен чай. — Б.пр. — е подарък от цар Николай. Заповядай. Наздоровье! — вдигна чашата си Бесараб. Канеше се да отпие, когато осъзна, че носът му, или по-точно носът на Ричард III все още е на лицето му и пречеше. Усмихна се и остави чашата. — Извинете ме за момент.

Върна се до тоалетката, а Куинси се замисли върху странностите на живота. Само до преди ден беше затворник в Сорбоната, а сега пиеше чай, подарък от руския монарх, с най-прочутия актьор в Европа.

— Виждал съм ви и преди, господин Харкър — каза Бесараб, докато отлепяше фалшивия нос от восък.

— Нима? — Куинси се зачуди дали актьорът не го е видял да виси от статуята предната вечер.

— В Лондонския хиподрум. Играехте моноспектакъл по „Фауст“.

Куинси се задави от изненада и чаят изригна през ноздрите му. Великият Бесараб бе ходил в онзи малък невзрачен вариететен театър преди повече от година?

— Гледали сте ме как играя?

— Да, и представлението ви ми се стори доста забавно. Много оригинално, а това в нашата професия никак не е лесно. Отидох зад кулисите, за да ви поздравя, но ви сварих да спорите с един по-възрастен господин.

Знаеше много добре за коя вечер говори Бесараб. Тогава баща му Джонатан Харкър също беше сред публиката. Куинси не знаеше за това, докато не стана прекалено късно. Опита да се измъкне след представлението, но баща му вече беше отишъл зад кулисите и крещеше на мениджъра на театъра.

— … ако си мислите, че можете да ми препречвате пътя…

— Татко, моля те!

— Събирай си нещата, Куинси! — изръмжа Джонатан. — Повече кракът ти да не е стъпил тук.

— Не можеш да ме спреш…

— Не мога да те оставя да вървиш по този път. Привличаш прекалено много внимание… излагаш се на сцената… така не си в безопасност.

— На какво се излагам? Не съм дете. Имам право да избирам какво да правя с живота си.

— Много добре. Прави каквото искаш. Но щом ще се държиш така — каза Джонатан и гласът му се снижи до ледено съскане, — ще се наложи да оцеляваш като колегите си актьори, без моята финансова помощ.

На Куинси му се искаше да не отстъпва, но още не можеше да си позволи да приеме предизвикателството на баща си. Това го разби. Мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

— И аз така си помислих — изрева баща му. — Докато живееш с моите пари, ще се съобразяваш с желанията ми.

Харкър-старши веднага се обади на стари познати и бивши колеги и ги помоли за голяма услуга. На следващата седмица Куинси беше пратен в Сорбоната.

Куинси се намръщи, когато пак отпи от екзотичния чай. Вечерта вървеше като по вода, докато споменът за онзи сблъсък с баща му не я помрачи.

— Принудил ви е да учите право? Предполагам, че и баща ви е юрист.

— Моля? О, да — отвърна Куинси, осъзнавайки, че сигурно е разсъждавал на глас.

— Сега разбирам защо не съм ви виждал и не съм чувал нищо за вас оттогава. Бащите често искат синовете им да следват техния път. Уви, историята е стара колкото човечеството. Може би имате брат, който се интересува от правото и може да заеме мястото ви?