Стивън Кинг - Бурята на века

138 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЦЕНТРАЛНАТА ПЪТЕКА НА ЗАЛАТА — С МОЛИ.

В истерията си тя за малко да се освободи от силните ръце на държащите я мъже. Изпълнена с неописуема ярост, тя се обръща към Линож от другия край на залата.

МОЛИ( крещи ): Ти ни изигра!

ЛИНОЖ:Вие сами се изиграхте.

МОЛИ:Той никога няма да бъде твой! Никога!

Линож вдига спящото дете високо във въздуха — досущ като дар, който ще принесе на боговете. Синьото сияние около него става по-ярко и започва да обгръща и Ралфи. В старостта на Линож няма нищо благовидно или добро; старостта му е жестока и плашеща. А тържествуващата му усмивка… това е кошмар, който дълго ще смущава сънищата ни.

ЛИНОЖ:Напротив. Ще ме обикне… ( Пауза. ) И ще ме нарича „татко“.

Това е ужасяваща истина, чието бреме Моли не може да издържи. Тя рухва върху удържащите я ръце, неспособна да се съпротивлява повече. Известно време Линож я гледа, след което се обръща. Полите на робата му се развяват подире му. Той бавно крачи към остъклената двукрила врата. Всички погледи са приковани в него.

139 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК.

Той се надига от мястото си. Лицето му все още има онзи безжизнен, мъртъв вид. Хач докосва ръката му.

ХАЧ:Майк, не мисля, че трябва да…

МАЙК( отблъсква ръката му ): Не ме докосвай. Да не си ме докоснал повече. Нито ти, нито някой друг от вас. ( Поглежда към Моли. ) За всички се отнася.

И той тръгва по страничната пътека на залата. Никой не го възпира.

140 ИНТ. КОРИДОРЪТ НА КМЕТСТВОТО.

Майк излиза от залата точно навреме, за да види как краищата на робата на Линож изчезват зад входната врата и се изгубват в нощта. Майк се спира за момент, след което продължава натам.

141 ЕКСТ. ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Майк излиза, спира и се оглежда. Дъхът му се кълби на сребристи облачета на фона на лунното сияние.

142 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ ПРЕД СГРАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

Линож все още е обгърнат от яркосиня аура. Камерата неотлъчно го следва, докато носи Ралфи надолу по склона, спускащ се към улицата… а оттам към брега… пролива… континента… и всичките неизброими левги по безкрайната земя. Виждаме следите му в снега — отначало дълбоки… после по-леки… и накрая едва забележими.

След като минава покрай купола с мемориалната камбана, Линож започва да се издига във въздуха. Първо само на сантиметър-сантиметър и нещо, но постепенно разстоянието между него и земята се увеличава. Сякаш се изкачва по невъобразими стълби, които не можем да видим.

143 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА СТЪПАЛАТА НА ВЕРАНДАТА — НОЩ.

Той крещи след сина си, въплътил цялата си скръб и болка в една-единствена дума:

МАЙК:Ралфи!

144 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

Ралфи отваря очи и се оглежда наоколо.

РАЛФИ:Къде съм? Къде е тати?

МАЙК( глас зад кадър, заглъхващ в нощта ): Ралфи…

ЛИНОЖ:Няма значение, момче с късметлийската бенка. Погледни надолу!

Ралфи свежда очи. В момента летят над пролива. Сенките им се носят по вълните, обрамчени от лунната пътека. Ралфи се усмихва възторжено.

РАЛФИ:Уау! Колко яко! ( Пауза. ) Това наистина ли е?

ЛИНОЖ:Самата истина.

Ралфи поглежда назад към:

145 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РАЛФИ — НОЩ.

Това е като негатив на кадъра, с който показахме острова за първи път на зрителите — нощ вместо ден, отдалечаване вместо приближаване… На лунната светлина Литъл Тол изглежда почти като илюзия. В каквато съвсем скоро ще се превърне за Ралфи.

146 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

РАЛФИ( силно впечатлен ): А накъде летим?

Линож подхвърля жезъла си във въздуха и той се издига, заемайки същото положение, както по време на полета му с децата. Сянката му — този път хвърляна от луната, а не от слънцето — се спуска върху лицето на Линож. Той се навежда и целува късметлийската бенка на нослето на детето.

ЛИНОЖ:Където си поискаме. Навсякъде. Към всички места, за които си мечтал.

РАЛФИ:Ами мама и татко? Те кога ще дойдат?

ЛИНОЖ( усмихва се ): Сега не ги мисли. По-нататък ще се тревожим за тях.

„Е, той е възрастният — казва си Ралфи. — Пък и всичко това е тъй вълнуващо!“