Елена Чудинова: Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Например този, дотичал още при първия сигнал, депутат със селяндурска физиономия, навремето се опитал да спечели с все същото – селяндурското си име – в своите предизборни видеоклипове: на тях се беше снимал ту с крави, ту с „майчицата“ си, облечена в старомоден вехт сукман и пребрадена с шал от козя вълна. Говори се, че когато Соня е била още малка, той направо окрал стотина нейни връстници от дом за сираци. Служителите на посолството в Америка цяла нощ опаковали хуманитарна помощ, за да я натоварят в самолета, за късмет, съвсем празен, с който той хвърчал насам-натам самичък, то се знае, на държавни разноски. Но на сутринта депутатът изхвърлил кашоните направо на летището – трябвало да натовари купения за личната му вила санитарен фаянс. Говори се, че дори вестниците писали за това, но нямало никакви последици за депутатския статут на нашия герой, на него и окото му не мигнало. „На нашите деца не им прилича да приемат подаяния от чужбина!“ – заявил той по телевизията, когато журналистите го притиснали с въпроси. Той беше пристигнал тук, за да провери добра ли е затворническата килия, има ли в нея всички удобства за обитателя й. „Ами какво, всичко му е напълно благоустроено, има си и душ, и телевизор!“ – споделил той с журналистите, като помагал на оскъдния си речник с жестове – показвал коя от „екстрите“ къде се намира.

А тази висока, слаба жена с модно подстригани прошарени коси, тя пък наистина беше журналистка. Само че сега не взимаше интервюта от никого, а самата тя ги даваше. За сто и първи път разказваше как седяла на дъсчения нужник, а войниците тайничко се прокраднали някъде отзад, дали откъм септичната яма, и й разказали колко не искат да се бият тук, но се страхували от началството. А от тях изобщо не се страхували, те били добри и разбрани. А пък Коля, който цяла седмица прекара заедно със Соня в един зимник, същият този Коля за нищо на света не би се прокраднал зад оня нужник. Той изобщо не приличаше на никакъв герой – по-скоро на ученик от горните класове, облякъл с няколко номера по-голяма войнишка униформа. Наричаше Соня сестричка и се опитваше да я научи без компютър, по памет да играе на „Цивилизацията“, в което се беше специализирал, преди да го пленят. „Коля, ти наистина ли вярваш толкова много в Бог?“ – не се стърпя Соня, когато разбра каква е работата. „Ох, сестричке, де да беше така – Коля прокара между пръстите си синджира на окаченото на врата му кръстче. – Просто ходех с другите момчета нощем срещу Великден да обикаляме църквата. Красиво е, разбира се. А кръстчето ми го окачи леля ми, преди да ме вземат войник. Казваше, че щяло да ме пази. Е, не ме опази, както виждаш…“ – „Тогава – защо ?“ – „Ами защото, сестричке, ако на тях толкова им се иска да го сваля самичък, значи в никакъв случай не трябва да го свалям. Значи, в него има повече смисъл, отколкото съм смятал, когато бях щастлив глупак. А катапулт няма как да изобретиш, не си открила ти математиката!“ А после Коля го… А пък за седенето си в нужника журналистката получи награда, дори и никой да не се бе прокрадвал зад него.

А до нея… този също е журналист, но Соня не го беше виждала по телевизията. Приличаше на джудже, на пубер с прекалено голяма очилата глава. Той много пъти се беше снимал с - тях пред камерите, ох, колко мрази сега Соня тези видеокамери! Тяхната, дето я имаха вкъщи, баща й я изхвърли направо на боклука, за радост на някого, който не знае, че във видеокамерите няма нищо хубаво. А на тези до тях им е приятно, как се мъчат само да влязат в кадър. Например невероятно дебелата лелка, която прилича на разплута жаба, направо се навира в обектива. Друга някоя, ако беше толкова шишкава, щеше да се притеснява да я снимат, но тази май безумно се харесва точно такава, каквато е: трътлеста, с тройна гуша, с омазнено рехаво бретонче, навиращо се под очилата й. Нейните очила са с дебели пластмасови рамки, виж, на изящното старче, което галантно я крепи подръка, очилата му са с тънък метален обков. В другата си ръка старчето държи някак прекалено преднамерено протрита старомодна чанта. Лицето му е честно и одухотворено. Панталонът му е с трогателно издути колене – направо добрият дядо, когото внуците се надпреварват да прегръщат. Когато представители на една от многобройните обществени организации, чиито абревиатури Соня не успява да запомни, му бяха уредили среща с нея, той задряма, докато тя разказваше за преживяното. Беше му скучно. И той е тук, няма как да мине без него.

Читать дальше