Елена Чудинова: Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Какво, че възможностите на издателство „Татами“ са твърде скромни, какво, че големите средства за масова информация ще игнорират и занапред книгата ми – това не е важно. Вече никой не може да ме задраска от френската литература. Тази страна поиска да чуя болката й и ме припозна за своя.

Много радост, много тъга…

Голяма мъка ми причини моята не-среща с Ориана Фалачи. С неистовата в своята безкрайна честност Ориана, послужила до голяма степен за прототип на моята София. Научила за това, Ориана ми писа, уви, по електронната поща. Редове, написани от ръката й, скъпи на паметта ми, за жалост не притежавам. Но нали самите думи са по-важни от автографа, имам какво да пазя. Ориана ми пишеше, че ракът вече не й позволява да напуска Ню Йорк, но ако случайно се озова в САЩ, ще се радва да се видим. Побързах да й отговоря, че да се озова в САЩ случайно няма никакъв начин, но ако тя поиска, ще пристигна специално. Уви, вече беше късно за всичко това. Следващите писма вече ми пишеха сътрудници от нейния център, а скоро Ориана напусна този свят. А нейното писмо (единственото) до мен завършваше с думите: „Не се предавайте. Аз не се предавам.“

Още една трагична колизия. На шумната премиера на книгата ми, организирана от ВВЦ (Всероссийский выставочный центр, т.е. Всеруски изложбен център), дойде мисионерът отец Даниил Сисоев, беше дошъл да ме подкрепи. Този вече далечен ден сложи начало на познанството ми с отец Даниил, както е известно – успешен проповедник сред мюсюлманите. Неведнъж сме спорили с него, пък и не познавам човек, който да се е съгласявал във всичко с този може би твърде рязък в преценките си, но безкрайно принципен млад свещеник. Не са малко днес духовните лица, които участват в политически игри, приспособявайки се към даденостите на злободневието. Но отец Даниил изхождаше от твърде неудобния за православните политици факт, че Константинополският събор от 1180 г.е постановил: „Бог на свещеното писание не е богът на Мохамед.“ А постановленията на Съборите за християнина са неоспорими и неотменими. Неудобна истина при нашата светскост и толерантност, но истина. Не може едновременно да си и привърженик на концепцията за толерантност, и да си останеш християнин. Всеки прави избора си сам.

Готовността да даде живота си в името на своите убеждения винаги се е усещала в отец Даниил. И в дните, когато пиша тези редове, в неговата енория отбелязаха една година от мъченическата му смърт. Бил е убит в храма по време на богослужение. Излишно е да се споменава защо и от кого – всичко е пределно ясно и престъплението е разкрито.

Обвиняваха ме във всички възможни грехове. Бях готова затова – такава е винаги участта на хората, посегнали върху основополагащи обществени стереотипи. А т.нар. толерантност и мултикултурност до ден-днешен си остава именно такъв стереотип. Преди всичко, защото концепцията за толерантността и мултикултурността някога е била създадена от хора, изпълнени с най-благовидни убеждения. Да си припомним, че тя се е зародила в Европа, изплашена почти до смърт, че в нея е могъл да се породи националсоциализмът, Европа, опитваща се отчаяно да отговори на въпроса как е могло да се случи подобно нещо? И какво да се направи, та то да не се повтори?

Но добродетелта, доведена до абсурд, се превръща в порок. Опитвайки се да не обиди никого, Европа загуби собствената си жизнеспособност, оказа се безпомощна пред експанзията на новото варварство. Днес, когато крахът на мултикултурализма е признат от канцлера на Германия Ангела Меркел, на моите опоненти им е много по-трудно да ме изкарат „нацистка“ и „расистка“.

Признато е съществуването на цивилизационна заплаха.

Аз останах себе си, промени се политическият пейзаж.

Прекрасно си давам сметка до каква степен е остра писателската и човешката ми позиция. Но за да може обществото да е уравновесено, някой трябва да балансира на самия ръб, надмогвайки потоците кал, лъжи, обвинения и заплахи. Не отричам компромиса изобщо. Отричам го за себе си. Ако всички единодушно проявим склонност към компромис, ще стигнем не до него, а до капитулация.

Книгата ми бе написана, когато капитулацията изглеждаше неизбежна. Тя е вик на отчаяние, вик на болка. Този вик беше чут, но не напълно. Нека продължава да звучи.