Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

— Преподобният Еразмус Съндърли и семейство?

На кея стоеше мокър до кости, слабичък мъж. От широката периферия на шапката му се лееше вода. Беше гладко избръснат, с открито лице, макар и видимо притеснен, а в момента — и леко посинял от студа.

— Мистър Антъни Лембант праща комплиментите си — той се поклони официално и подаде доста овлажняло писмо. При това движение Фейт забеляза плътно пристегнатата към гърлото му бяла якичка и осъзна, че е свещеник като баща ѝ.

Преподобният Съндърли прочете писмото, сетне кимна одобрително и протегна ръка:

— Мистър… Тибериъс Клей?

— Самият аз, сър — Клей уважително се ръкува с него. — Аз съм кюрето на Вейн.

Фейт знаеше, че „кюре“ е нещо като нископоставен свещеник, нает да помага на пастор или викарий с твърде много енории или прекалено много работа.

— Мистър Лембант ме помоли да се извиня от негово име. Желаеше да ви посрещне лично, но внезапният дъжд. — Клей сбърчи чело срещу оловносивите облаци. — Новата шахта е под заплаха от напълване с вода, така че той се мъчи да покрие всичко навреме. Ако обичате, сър — ще позволите ли да доведа няколко души да помагат за багажа? Мистър Лембант изпрати каретата си да заведе вас и семейството ви заедно с багажа до Бул Коув.

Преподобният не се усмихна, но съгласието му не беше лишено от топлота. Официалното държание на кюрето очевидно бе спечелило одобрението му.

Семейството привличаше погледи, Фейт беше сигурна. Дали мистериозният скандал беше стигнал вече до Вейн? Надали — навярно ги зяпаха просто защото са непознати, помъкнали абсурдни количества багаж. Тя дочуваше приглушения шепот наоколо, но не успяваше да отдели думите. Репликите ѝ се струваха същинска супа от звуци без членоразделен смисъл.

С известни затруднения помощниците успяха да подредят семейния багаж в крива и притеснително висока кула на покрива на голямата, но доста износена карета и го вързаха здраво. Остана място само колкото кюрето да се намъкне вътре заедно със семейство Съндърли. Каретата потегли и зъбите на Фейт завибрираха от подскоците ѝ по паважа.

— Вие естествоизпитател ли сте, мистър Клей? — поинтересува се Мъртъл, умело пренебрегвайки тропота на колелата.

— В компания като тази мога да се обявя само за любител — Клей се поклони леко на преподобния и поръси капки вода. — Но все пак преподавателите ми в Кеймбридж успяха да набият в дебелия ми череп по малко геология и естествена история.

Фейт не се изненада да чуе подобно изказване. Много от приятелите на баща ѝ бяха църковници, стигнали по същия път и до естествените науки. Синовете на благородници, на които предстоеше кариера в Църквата, биваха изпращани в добри университети, където получаваха достойно, джентълменско образование — класика, гръцки и латински език, една-две щипки от различните науки. Понякога и толкова малко стигаше да лапнат кукичката.

— Главният ми принос за разкопките е в ролята на фотограф — това ми е хоби… — Кюрето се ободри при споменаването на любимото си занимание. — Понеже художникът на мистър Лембант имаше нещастието да си счупи китката още първия ден, ние със сина ми освидетелстваме всички открития с фотоапарат.

Каретата се насочи към изхода от малкото „градче“, което в очите на Фейт изглеждаше по-скоро като селце, и взе да катери неравен, криволичещ път. При всеки подскок по неравностите Мъртъл се хващаше притеснено за рамката на прозорчето и стряскаше всички останали.

— Онази постройка на носа е телеграфната кула — обясни Клей. Фейт едва-едва различи масивен, овехтял кафяв цилиндър. Не след дълго преминаха покрай малка църква с остър шпил. — Там отзад е домът на енорийския свещеник. Надявам се, ще ми окажете честта да наминете за чай, докато сте на Вейн.

Каретата очевидно се затрудняваше със стръмния склон — скърцаше и дрънчеше толкова силно, че Фейт очакваше да ѝ падне някое колело. Най-сетне, с последен тласък, спря там, където пътят се разклоняваше под остър ъгъл.

— Извинете — Клей отвори вратата и излезе навън. Над купето начена оживен разговор на смес от английски и френски, който неопитното ухо на Фейт не успя да преведе.

Клей отново се спусна на вратата с изопнато от притеснение и загриженост лице.

— Искрените ми извинения. Изглежда, имаме дилема. Къщата, която сте наели, е в Бул Коув, докъдето може да се стигне или по долния път, който следва крайбрежието, или по горната пътека, която минава над хребета и се спуска от другата страна. Току-що научих, че брегът е наводнен. Има вълнолом, но когато приливът е висок, и вълнението е силно… — Той сбръчка чело и хвърли извинителен поглед към надвисналото ниско небе.