Йото Йотов: Аз, дървото

Огромна корона от пожълтяващи листа се тресеше ритмично. Силни удари се стоварваха върху вековен ствол, изтръгвайки глух тътен подобен на стенание. Листа и малки клонки се устремяваха към земята. С пукот дървото се накланяше внимателно, сякаш да избере къде да бъде лобното му място. Място, на което да се строполи в своя последен ден в света. Дървото умираше. Бавно и неумолимо неговият край настъпваше. Не изпитваше болка. Нали в крайна сметка не беше нищо повече от обикновено дърво. Само един дългогодишен исполин сред хилядите други. Имаше стотици начини дървесината му да бъде полезна с нещо. Един ден освободеното място също щеше да бъде необходимо и оползотворено.

Силните ръце на дървосекача замахваха отново и отново в опитите си да победят упорития противник. Пореден и последен удар. С нечут писък загубилият борбата раздра околните клони и политна, загубил опора. Мъжът преметна брадвата на рамо и отиде към следващото дърво. Имаше да свърши още много работа преди да се прибере при семейството си. Просто ежедневието на неговия труд.

Поспря пред следващото дърво и подпря брадвата си на него. Беше уморен от изтощителния труд. Чувстваше ръцете си премалели и сякаш налети с нещо, което ги прави нова, съвсем отделена от неговото тяло част. Обърна се и се загледа към работещите хора зад него. По целия отсрещен склон се виждаха десетки фигури, всяка заета със своите собствени задачи. Най-близо бяха двама негови приятели, с които работеше вече повече от десет години и подготвяха големия трион, за да продължат работата върху отсеченото от него дърво. Допадаше му атмосферата на задружен труд. В неговите очи на дървосекач оголелия склон имаше свой неподправен чар и, може би, дори красота. На местата, където се бяха издигали величествените колоси, сега стояха само още пресните пънове, донякъде напомнящи за своеобразни надгробни камъни. След година или две тук щеше да обрасте с храсти и шипки. От всеки пън ще се издигнат млади филизи, но няма да могат да достигнат до отминалото великолепие на своите предци. Никога отново нямаше да се издига гора на този склон. Мъжът сви рамене. Такъв е животът — никой не може да избяга от промените. За него бе по-лесно да се остави на течението, отколкото да търси друг вариант за препитание и съществуване. Харесваше своята работа и беше добър в това, което вършеше. По един или друг начин за цял живот щеше да остане свързан с професията на дървосекача. Щеше да остане свързан и с гората по начин, за който дори не би могъл да си представи, че е възможен. Само че още не знаеше това. Още не знаеше твърде много неща.

Канеше се да започне отново своята работа, когато чу виковете. Каквото и да се случваше, ставаше някъде в началото на гората. Очевидно не беше много далеч, тъй като виковете се чуваха ясно, но ставащото беше извън неговото полезрение. Изруга тихо и грабвайки брадвата си, се втурна по посока на гласовете. Мрачни предположения се тътреха из неговото съзнание. Напоследък само неприятности ги преследваха, при това повечето завършваха с нечия смърт. От дете не си спомняше толкова много мъртъвци за такива кратки срокове. Почти нямаше къща в селото, която да не бе загубила някого. Беше ли възможно някакво проклятие да тегне над тях? Тръсна глава, за да прогони съмненията си. Може би, всичко беше просто поредица от нещастни случаи и съвпадения. Каквато и да бе причината, фактите си оставаха. Смъртта беше чест гост сред тях. Нямаше определен подбор — мъже, жени, деца — всички бяха застрашени. Наистина, всеки умираше в даден момент, но бе прекалено странно толкова много хора да загинат по всевъзможни нелепи начини. Всъщност имаше ли смърт, която да не е нелепа?

Всички, работещи на сечището, тичаха в същата посока. Загрубелите от работата на открито лица изразяваха същите мисли и чувства, вълнуващи и него. Навлезе сред вековните стволове, но все още не можеше да види нищо. Изскочи от някакви храсти и забави крачка. На десетина метра от него вече се беше събрала група от хора. Не различаваше какво са наобиколили, но пребледнелите лица едва ли се дължаха на нещо добро. Бавно, успокоявайки дишането си, се приближи към тях.

— Господи! — промълви някой и му трябваше известно време, за да осъзнае, че възклицанието се бе отронило от неговите устни.

Не можеше да си спомни името на момчето, но го познаваше. Едва от тази година беше започнало да работи с тях, но бе невероятно способно. Имаше и необходимите за подобен труд мишци. Имаше и стотици мечти, които споделяше край огъня. С изкараните пари желаеше да постигне много, но това нямаше да стане. Всичко беше приключило за него този ден.