Йото Йотов - Аз, дървото

— Дяволите да ни вземат! — изруга дървосекач подпрян на своята брадва. — Какво ни става напоследък? Свили сме се като някакви баби и не смеем да мръднем. Някога бяхме мъже. Каквото и да има в тези гори, не трябва да ни плаши. — Под острия му поглед много очи виновно се забиха в земята. — Човек е създаден да владее този свят. Тези гори са си наше владение и тяхното изсичане е наше право. Така поне те са полезни за нещо.

Продължавайки с ругатните, той се запъти към смълчания лес. Въпреки пламенните му слова, никой не го последва. Щом навлезе сред дърветата, смелостта му го напусна. Беше разчитал на това, че и други ще го последват, но сега разбра, че е оставен сам. Вероятно и него вече го смятаха за мъртвец. Е, не бяха прави. Щеше да се справи. В него се разгоря някакво пламъче на гордост и то не му позволи да се върне обратно. Нямаше птичи песни. Нямаше нищо. Изглеждаше така, като че ли цялата гора е мъртва. Е, щом веднъж я изсечаха, наистина щеше да бъде мъртва. Стисна по-силно своята брадва в потните си длани. Нямаше нещо, с което един корав дървосекач да не може да преодолее. Бавно вървеше по пътеката към сечището. Щеше да се справи с това, а после и с проклетата гора.

Стъпките му отекваха в горската тишина. Без значение колко се стараеше, не можеше да се движи безшумно. Шумоленето на миналогодишните листа сигнализираше точното му местонахождение. Сетивата му бяха изострени до максималните им възможности, но нямаше какво да долови в зловещата тишина. Как една крехка женица се осмеляваше да идва тук сама? Тишината бе нарушена от нечии едва доловими стъпки. Някой все пак се беше престрашил и го бе последвал. Спря и се обърна. Не чуваше стъпките вече, а и никой не се приближи по пътеката. Само това му оставаше — някой малоумник да се опитва да си прави шеги с него. Тръгна обратно по пътеката към селото, за да пресрещне шегаджията. Какви бяха тези хора, бе? До преди малко умираха от страх, а сега даже си позволяваха шеги. След няколко крачки отново чу стъпките зад себе си. Как беше успял да го заобиколи толкова бързо и безшумно? Обърна се и затича в посока на сечището. Някой щеше да си изпати заради проявеното чувство за хумор. Тичащи стъпки прозвучаха зад него. Какво по дяволите?

Не беше някой от селото. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Някой друг беше, а може би нещо? Спря да тича и се обърна — никой. Лесът бе пуст. Какво да направи? Не можеше да се върне в селото, или поне гордостта не му позволяваше. Който или каквото и да беше, нямаше да го остави да си тръгне. Всички тези мисли минаха през главата му за части от секундата и той реши: продължаваше напред. Обърна се рязко в посока на сечището и за момент сякаш му се мярна някаква сянка, която се сля с дървото. Тръсна глава. Вероятно всичко беше плод на превъзбуденото му въображение. Закрачи уверено напред. След миг стъпките отново го последваха. Не се обърна.

След стотина метра мина през заблатен участък от пътеката. Стъпките зашляпаха в калта след миг. Който го следваше, бе само на няколко стъпки зад него. Изведнъж усети нечия ръка на рамото си. Завъртя се замахвайки с брадвата. Ударът щеше да разсече всеки, намиращ се зад него. Обаче нямаше никой. Само шепа листа, носени от вятъра, прелетяха пред него. Господи, това негово въображение!

Сърцето му биеше диво в гърдите, но той продължи напред. Пресече оголения участък на сечището и почувства, че напрежението и тягостното очакване породени в гората изчезнаха. Поне така му се стори. Щом пристъпи сред първите дървета, всичко се появи отново. Имаше чувство, че цялата гора се е пробудила за живот и е против него. А нима не е жива гората?

Не се замисли, а приближи дървото, което бе станало лобно място на момчето. Видя цветята. Видя и майката. Стоеше плътно притисната към дървото, като един от по-ниските клони минаваше през врата й. Клонът бавно се разгъна и остави тялото да се свлече на земята. Остана една тъмно синя ивица през женската шия. Щом докосна земята, корени започнаха с пукот да се измъкват от земята и да обвиват мъртвата. Ням ужас стисна гърдите на дървосекача. Дървото живееше свой живот и убиваше, за да се предпази от хората. Трябваше да стигне в селото и да ги предупреди. В крайна сметка това беше само дърво и можеха да се справят с него. Веднъж щом го отсечаха всичко щеше да си дойде по местата. Нямаше да ги победи едно дърво.

Затича сред гората. За момент му се стори, че някаква сянка се отдели от дървото и се плъзна в леса. Сигурно е било зрителна измама, тъй като я забеляза само с периферното си зрение, докато се обръщаше. Тичаше, но не излезе на сечището. Как, по дяволите, беше успял да се заблуди? Не познаваше околността. Сякаш всичко се бе разместило. Но това бе невъзможно. Гората нямаше живот. А дали не беше някакъв дух на гората забелязания силует? Глупостта! Не биваше да се поддава на въображението си, толкова изпълнено с приказки и суеверия.