Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

— Благодаря за разбирането! — избъбри Мъртъл.

В гласа ѝ едва-едва прозираше нотка уморен хленч — номер от арсенала ѝ за овладяване на мъжете, кокетен жест, който използваше с такава лекота и умение, както отваряше и ветрилото си. Сработваше всеки път и стомахът на Фейт се обръщаше. Подейства и сега. Господинът се изчерви, поклони се отсечено и се оттегли, но девойката виждаше, че въпреки проявената галантност кипи от яд. Всъщност тя подозираше, че вече практически всички на борда ненавиждат семейството ѝ.

Хауърд срамежливо обожаваше майка им и когато беше по-малка, Фейт я виждаше в същата медена светлина. Редките посещения на Мъртъл в детската бяха почти непоносимо вълнуващи и момичето обичаше дори ритуала на сресване, обличане и суетене, понеже я привеждаха в подходящ за предстоящите срещи вид. Мъртъл ѝ се струваше създание от друг свят — изпълнено с топлина, весело, прелестно и недостижимо; сияйна нимфа с изключителен моден вкус.

През последната година обаче Мъртъл беше решила да започне да „ошлайфа Фейт“, което явно включваше прекъсване на уроците ѝ без предупреждение и мъкненето ѝ по гости или на пътувания до града, преди да бъде зарязана отново в детската и в класната стая. В продължение на изминалата година опознаването бе свършило обичайното пъклено дело и бе излюпило златната боя драскотина по драскотина. Фейт започна да се чувства като парцалена кукла, грабната и подмятана според прищевките на нетърпеливо дете с нестабилен характер.

Напливът на пътници вече намаляваше. Обгърната от аура на дълбоко самодоволство, Мъртъл се настани на купчината от три сандъка до този на Фейт.

— Надявам се в уредената от мистър Лембант къща да има свестен салон за гости — отбеляза тя, — и дано прислугата да я бива. Не е приемливо готвачката да е французойка . Надали бих могла да ръководя домакинство, ако всеки път, когато ѝ скимне, готвачката предпочете да не ме разбира…

Гласът на Мъртъл не беше неприятен, но църцореше и църцореше до безкрай. През целия ден бърборенето ѝ беше постоянен спътник на семейството — тя си приказваше неспирно с кочияша хакни, който ги бе отвел на гарата, с кондукторите, натоварили багажа във влаковете за Лондон и после за Пул, и с киселия собственик на студения хан, където бяха прекарали нощта, както и с капитана на това одимено параходче.

— Защо отиваме там? — прекъсна я Хауърд. Очите му бяха помътнели от умора. Намираше се на ръба. Предстояха му или часове непробуден сън, или разтърсващи нервни пристъпи.

— Знаеш защо, скъпи — Мъртъл се наведе да бръсне внимателно мокрия бретон от очите на момчето с облечения си в ръкавица пръст. — На този остров ето там се намират извънредно важни разкопки и господата са открили купища интересни вкаменелости. Никой не знае повече за вкаменелостите от баща ти, така че го помолиха да дойде и да ги погледне.

— Да, но защо трябваше да пътуваме и ние? — продължи да упорства Хауърд. — Той не ни взе в Китай. Нито в Индия. Нито в Африка. Нито в Монгия…

Последното беше най-успешният му досега опит да произнесе „Монголия“.

Въпросът беше разумен, и то от сорта, който вероятно много хора си задаваха. Навред из енорията на Съндърли вчера бе връхлетял вихър от пълни с извинения и закъснели откази картички — същински оправдателни, правоъгълни снежинки. Към днешна дата вестта за непредвиденото заминаване на семейството сигурно се разнасяше като горски пожар.

Всъщност и самата Фейт би искала да узнае отговора на въпроса на Хауърд.

— О, ние не бихме могли да скитаме по онези краища на света! — заяви Мъртъл мъгляво. — Там се срещат змии и болести, а има и хора, които ядат кучета. Това пътуване е различно, ще бъде истинска почивка.

— Заради Човека бръмбар ли трябваше да тръгнем? — попита Хауърд, сбръчкал съсредоточено челце.

Преподобният, който досега не даваше вид да се вслушва в разговора, внезапно шумно всмука дъх през носа си и го изпусна в неодобрително изсъскване. Изправи се на крака. Преди да излезе на палубата, обяви:

— Дъждът поспира и тук под навеса е твърде претъпкано.

Мъртъл изсумтя и се обърна към вуйчо Майлс, който разтриваше сънено очи.

— Може би и аз, хм, трябва да се пораздвижа малко… — той едва забележимо вдигна вежди срещу сестра си. Усмихнат приглади мустаците си и последва зет си изпод навеса.

— Къде отиде татко? — попита Хауърд силно и изви шия, за да надзърне към палубата. — Може ли и аз да ида? Може ли да си взема пушката?