Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

— О… разбира се! — Клей видимо се смути, както често се случва с джентълмените, когато разговорът засегне теми, свързани с дамското облекло.

— Изглежда, дъждът отново отслабва — заяви вуйчо Майлс. — Мистър Клей, дали да не отидем да се качим горе на скалите и там да ми разкажете повече за разкопките?

Двамата господа излязоха навън и след малко гласовете им заглъхнаха.

Фейт бързо коленичи до касата. Кожената тапицерия се пързаляше под пръстите ѝ и тя се зачуди дали да не смъкне мокрите си, прилепнали детски ръкавици, но беше наясно, че това ще отнеме твърде дълго време. Катарамите на касата бяха стегнати, но поддадоха под припряното ѝ дърпане. Ключът се завъртя. Капакът се отвори и тя видя кремави листове, изписани с различни почерци. Вече не ѝ беше студено. Лицето ѝ гореше и усещаше гъдел в пръстите.

Започна да отваря писмата — измъкваше ги от пликовете за ъглите, така че да не ги оцапа или смачка. Известия от научни списания. Писма от издателя на памфлетите на баща ѝ. Покани от музеи.

Преравянето на касата беше бавна, трудоемка задача и девойката изгуби представа за времето. Най-сетне се натъкна на писмо, чийто стил на писане привлече вниманието ѝ.

… подлагат на съмнение автентичността не на един, а на всички фосили, които сте представили пред научната общественост и на които се основава репутацията ви. Те твърдят, че в най-добрия случай образците са преднамерено преправени, а в най-лошия са пълни фалшификати. Находката от Ню Фалтън е, както се твърди, умело съчетание от два отделни фосила и на ставите на крилата дори се виждат следи от лепило…

На вратата се почука и момичето подскочи.

— Фейт! — Гласът принадлежеше на вуйчо ѝ. — Каретата се върна!

— Момент! — викна тя в отговор и припряно сгъна писмото.

В този момент осъзна, че на мократа ѝ, бяла ръкавица има голямо синьо петно. С ужас откри, че е размазала писмото и е оставила отпечатък с форма на палец.

Докато каретата трополеше по горния път, Фейт стискаше здраво юмруци, за да скрие следата на ръкавицата си. Гадеше ѝ се от самоненавист. Ако баща ѝ прегледаше писмата си, щеше да забележи незабавно свидетелството за престъплението ѝ. Кой друг е оставал насаме с касата му? Лесно щеше да стигне до извода, че отговорността носи дъщеря му.

Щяха да я хванат. Заслужаваше да я хванат. Какво ѝ ставаше?

Въпреки това през цялото време мислите ѝ се въртяха около прочетеното в писмото и тя кипеше от възмущение заради опетненото име на баща си. Как тъй някой изобщо ще повярва, че находките му са фалшификати, да не говорим за знаменития фосил от Ню Фалтън?

Всички учени се бяха съгласили, че е истински. Всички! Толкова други специалисти го бяха проучвали, ръчкали, бяха го обсъждали и бяха писали за него! Едно списание го нарече „нюфалтънския нефилим“, макар че баща ѝ никога не го назоваваше по този начин, и го обяви за „находката на десетилетието“. Как биха могли всички тези господа да бъркат?

Несъмнено преподобният си има врагове. Явно някой се опитва да съсипе татко.

Вече падаше здрач, когато превалиха хълма. Каретата закриволичи по неравен и зигзагообразен път. Най-сетне забави ход и Фейт различи жълтото сияние на отворена входна врата.

Къщата беше стара, селска, с каменни плочи на покрива и построена от назъбени кафяви каменни блокове с вид на натрошен карамел. От другата страна на павирания двор се издигаха конюшня и плевня. Зад тях се извисяваше остъкленият парник — млечнобял на слабата светлина. Отвъд се простираше морава, поръбена с тъмен, парцалив шубрак, и в далечината — смътни очертания може би на още някаква постройка.

Каретата разплиска локвите и спря. Клей скочи и помогна на Фейт да слезе, докато вуйчо Майлс даваше бакшиш на кочияша.

— Добър вечер! — Кюрето се поклони припряно на Фейт и вуйчо Майлс. — Няма да ви държа на дъжда…

От къщата изтърча слуга и взе да разтоварва багажа. Сгушени под разтворения чадър, вуйчо Майлс и Фейт изтичаха до вратата. Изпита жена на средна възраст се беше отдръпнала настрани, за да ги пропусне да влязат.

— Мистър Майлс Кетистоук и мис Съндърли? Аз съм Джейн Велът — икономката. — Тя имаше плътен, мъжки глас и малки, присвити, непрощаващи очи. Роклята ѝ беше раирана в отсенки на тъмнозелено и закопчана чак до гърлото.

Коридорът беше по-тъмен от очакваното — единствената светлина идваше от два фенера, кацнали на первазите. Таванските греди бяха осаждени. Фейт вкуси парафин във въздуха и камара други миризми, които ѝ подсказаха, че къщата е стара и отдавна улегнала и определено не е нейният дом.