Скот Линч - Лъжите на Локи Ламора

В разгара на дългото дъждовно лято на Седемдесет и седмата година на Сендовани Създателя на крадци от Камор посети неочаквано и без предупреждение Безокия жрец на Храма на Переландро с отчаяната надежда да му продаде момчето на Ламора.

— Сделка имам за теб! — подзе той, може би предвещаващ зло.

— Сигурно пак такава като Кало и Галдо? — запита в отговор Безокия жрец. — Още се мъча да отуча тия кикотещи се кретени от всички лоши навици, които са прихванали от теб, и да ги заменя с лошите навици, нужни на мен!

— Виж сега, Окови — вдигна рамене Създателя на крадци. — Когато се договаряхме, аз ти казах, че те са маймунчета, които се замерят с лайна, но това не ти попречи да...

— Или пък като онази със Сабета? — Плътният, басов глас на жреца натика възражението на Създателя на крадци обратно в гърлото му. — Убеден съм, че си спомняш как за нея едва не ми поиска и коляновите капачки на покойната ми майка! Трябваше да ти платя в медни монетки и да гледам как ти се изсипват червата, докато ги мъкнеш!

— Аааа, ама тя беше необикновена, а пък това момче. то също е необикновено — рече Създателя на крадци. — То е точно такова, каквото ми каза да търся, след като ти продадох Кало и Галдо. Всичко онова, което толкова ти хареса у Сабета! Каморец е, но е мелез. Има теринска и вадранска кръв. Кражбите са му в кръвта — това е толкова сигурно, колкото и че морето е пълно с рибешка пикня! Мога дори да ти го дам. с намаление.

Безокия жрец размишлява дълго върху последното.

— Прощавай — рече той накрая, — но опитът ми подсказва, че ще проявя разум, ако посрещам неочакваните ти изблици на щедрост въоръжен и с гръб, залепен о стената.

Създателя на крадци позволи по лицето му да трепне едно донякъде искрено изражение и там то застина в явна неловкост. Той вдигна рамене с демонстративно нехайство.

— Има проблеми с момчето, да. Но проблемите се дължат единствено на това, че е под моя опека. Ако беше под твоя, сигурен съм, че те биха, ъъъ, изчезнали.

— Ооо. Значи имаш вълшебно момче. Защо не каза? — Жрецът почеса чело под бялата копринена превръзка на очите. — Великолепно. Ще го засадя в шибаната земя и ще отгледам лоза, която ще стигне омагьосаната земя отвъд облаците.

— Аааа! Ех, ех, ех, опитвал съм вкуса на твоята жлъч и преди, Окови! — Създателя на крадци преви гръб в подигравателен поклон. — Толкова трудно ли е да признаеш, че си заинтересован?

Безокия жрец се изплю.

— Да речем, че на Кало, Галдо и Сабета ще им дойде добре едно ново другарче за игра, или поне чувал за бъхтене. Да речем, че съм склонен да похарча към три гроша и купа пикня за едно тайнствено момче, което никой не търси. А какъв му е проблемът?

— Проблемът му — отвърна Създателя на крадци — е, че ако не успея да ти го пробутам, ще се наложи да му прережа гърлото и да го хвърля в залива. И ще ми се наложи да го направя още тази вечер.

Вечерта, когато момчето Ламора попадна под грижите на Създателя на крадци, старото гробище на Хълма на сенките беше пълно с деца, мълчаливо застанали мирно в очакване да поведат новите им братя и сестри към мавзолеите.

Всички подопечни на Създателя на крадци държаха свещи. Студената им синя светлина сияеше през сребърните завеси на речната мъгла, както уличните лампи блещукат през опушен прозорец. Верига от призрачни пламъчета се виеше надолу по хълма между каменните плочи и обредните пътеки към широкия стъклен мост над Саждения канал, полуневидима в топлата като кръв мъгла, която се процеждаше от мокрите кости на Камор в летните нощи.

— Елате, любими мои, скъпоценности мои, находки мои, не забавяйте крачка! — прошепна Създателя на крадци, докато подтикваше последния от около трийсетте сирачета от Пожарището към Саждения мост. — Тези светлини са ваши нови приятели, дошли да ви водят нагоре по моя хълм. По-живо, съкровища мои. Мракът се пилее, а имаме толкова много да си поговорим.

В редките мигове на суетни размисли Създателя на крадци мислеше за себе си като за художник. За скулптор по-точно — сираците бяха неговата глина, а старото гробище на Хълма на сенките — неговото ателие.