Скот Линч - Лъжите на Локи Ламора

— Съвестта да ходи да пикае нагоре в някой комин, Окови. Говоря за сребролюбие — твоето и моето. Не мога да задържа момчето и ти предлагам уникална възможност, истинска далавера.

— Ако момчето е твърде неуправляемо, за да го задържиш, защо просто не му набиеш малко мъдрост в главата и не изчакаш да узрее до подходяща възраст за продажба?

— И дума не може да става, Окови. Възможностите са ограничени. Не мога да го шамаросвам, защото никое от другите лайненца не бива да научава какво е, ъъъ, сторил. Ако някой имаше и най-малката склонност да върши каквото той върши... Богове! Никога вече няма да успея да ги овладея. Мога или бързо да го убия, или още по-бързо да го продам. Никаква печалба, или нищожна сума. Познай кое предпочитам?

— Момчето е сторило нещо, което дори не можеш да споменеш пред другите? — Окови разтърка челото си над превръзката и въздъхна. — Мамка му Звучи така, че май ще ми е интересно да го изслушам.

Стара каморска пословица твърди, че единственото постоянно нещо в човешката душа е непостоянството. На всяко нещо и на всичко може да му мине модата, дори на нещо толкова практично като хълм, натъпкан с трупове.

Хълма на сенките беше първото свястно гробище в историята на Камор, идеално разположено така, че да опази кокалите на бившите охранени люде от солената хватка на Желязното море. Ала с времето равновесието на силите се измести към семействата на строителите на семейни гробници, собствениците на погребални бюра и професионалните държачи на погребални покрови. Все по-малко хора от елита ги погребваха на Хълма на сенките, защото съседният Хълм на шепота предлагаше повече място за по-големи и по-натруфени паметници и поръчките бяха повече. Войните, чумата и интригите се постараха броят на живите родове, които се грижеха за гробове на Хълма на сенките, постоянно да намалява с десетилетията. Най-сетне единствените редовни посетители останаха жреците на Аза Гуила, които спят в гробници, докато са послушници, и бездомните сираци, клечащи в прахта и тъмнината на зле поддържаните гробници.

Създателя на крадци (който, разбира се, още не беше известен с този прякор) се бе заселил в една такава гробница в най-тежките времена от живота си, когато беше само един окаян странен тип — джебчия с девет счупени пръста.

Отначало той се отнасяше със сираците от Хълма на сенките донякъде тиранично, донякъде умолително. Някаква изродена нужда от авторитетна фигура ги възпираше да го убият, докато спи. От своя страна той неохотно започна да им обяснява някои трикове от занаята. Докато пръстите му бавно заздравяваха (така да се каже, защото повечето от тях така и щяха да си останат подобни на счупени на две места клечки), той започна да споделя все повече и повече мошеническите си премъдрости с мърлявите хлапаци, които се криеха там заедно с него от дъжда и градската стража. Броят им се увеличаваше, както и техните доходи, и започнаха да се разполагат все по-нашироко във влажните каменни килии в старото гробище.

С времето джебчията с крехките кости се превърна в Създателя на крадци, а Хълма на сенките — в неговото царство.

Момчето Ламора и останалите сирачета от Пожарището влязоха в това царство близо двайсет години след основаването му. Онази нощ те видяха гробище, не по-дълбоко от пръстта, струпана върху старите гробници. Между най-големите мавзолеи бе прокопана обширна мрежа от тунели и галерии, а стените им — укрепени с подпори, които приличаха на ребрата на отдавна умрели дървени дракони. Предишните обитатели тихо и кротко бяха изровени и хвърлени в залива. Хълма на сенките сега беше мравунякът на крадците сираци.

Сираците от Пожарището влизаха в черната паст на най-големия мавзолей и поемаха по укрепения с дървени подпори тунел, осветен от трепкащия сребрист пламък на хладни алхимични кълба, а около глезените им се виеха мазните филизи на мъглата. Сираците от Хълма на сенките наблюдаваха със студени, ала любопитни погледи как те изпълзяват от всяка пукнатина. Застоялият въздух в тунела бе напоен с мириса на нощна пръст и вехти трупове — миризма, която сираците от Пожарището скоро подсилиха още повече с присъствието си.

— Навътре! Навътре! — извика Създателя на крадци, потривайки ръце. — Моят дом, вашият дом, добре сте ми дошли! Всички тук ни свързва едно — ние нямаме майки и бащи. Уви — но сега вече имате колкото си щете братя и сестри и суха земя над главите! Дом... и семейство.