Франсис Хардинг - Дървото на лъжите

Мъртъл затвори за миг очи и допусна устните си да изпърхат в както изглеждаше, кратка, изнервена молитва за търпение. Отново вдигна клепачи и се усмихна на дъщеря си.

— О, Фейт, ти си същинска скала! — Все същата усмивка ѝ отправяше винаги: топла, но с намек за изтощено примирение. — Може да не си най-интригуващата компания… но поне никога не задаваш въпроси.

Фейт съумя да изобрази плоска, озъбена усмивка. Знаеше кого е имал предвид Хауърд под Човека бръмбар и подозираше, че въпросът му е бил опасно близко до истината.

През последния месец семейството живееше в замръзналата мъгла на неизреченото. Погледи, шепоти, едва видими промени в поведението и незабележимо намаляване на контактите. Фейт забеляза промените, но беше неспособна да предположи каква е причината.

А после една неделя, докато семейството се връщаше пеша от църква, мъж с мека кафява шапка се приближи да се представи с усърдно кимане, поклони и с усмивка, която така и не стигна до очите му. Бил автор на труд за бръмбарите и дали почитаемият преподобен Еразмус Съндърли би се съгласил да напише предговор? Въпросният преподобен нямаше такова желание и студено се раздразни от настоятелността на посетителя. Непознатият „драпаше за познанство“ противно на добрите маниери и накрая свещеникът му го каза с равен глас.

Усмивката на любителя на бръмбари се промени в далеч по-неприятна гримаса. Фейт още си спомняше злостната отрова в отговора му:

— Простете, задето си въобразих, че вашата култура ще бъде равна на интелекта ви. Ако се съди по слуховете, преподобни, редно е да предположа, че ще се радвате да намерите събрат в науката, който все още желае да се ръкува с вас!

Кръвта на Фейт се вледени отново при спомена за тези думи. Не беше допускала, че ще види да обиждат баща ѝ право в лицето. Дори по-лошо, преподобният обърна гръб на непознатия във вбесено мълчание и без да поиска обяснение. Ледената мъгла на подозренията на Фейт започваше да кристализира. Наоколо витаеха слухове и нейният баща знаеше за какво се отнасят дори ако тя не беше наясно.

Мъртъл грешеше. Дъщеря ѝ беше пълна с въпроси, които се увиваха и усукваха като змията в сандъка.

О, ама аз не мога. Не трябва да се поддавам на страстта.

Фейт винаги мислеше за явлението като за „страст“. Никога не го наричаше по друг начин от страх да не придобие то още повече власт над нея. То си беше пристрастяване, уверена беше. И тя неизменно се поддаваше, само дето не допускаше страстта си да се развихри. Беше самата противоположност на познатата на всички Фейт. Тя беше доброто момиче, опората. На нея можеше да се разчита — скучната, но достойна за доверие дъщеря.

Именно на неочакваните възможности ѝ се оказваше най-трудно да устои. Оставен без наблюдение плик със стърчащо от него писмо, неопетнено и наелектризиращо. Отключена врата. Невнимателен разговор, лишен от проверка за подслушвачи.

В нея кипеше глад, а момичетата не бива да са гладни. От тях се очаква да хапват оскъдно на масата, а и умовете си следва да задоволяват с оскъдна диета. Няколко гранясали урока от уморената гувернантка, скучни разходки, лишено от мисъл ежедневие. Но това не ѝ стигаше. Всички знания — каквито и да бяха — резонираха у Фейт и да ги открадне незабелязана, носеше огромна, отровна наслада.

Дори в момента любопитството я гризеше с притеснителна настоятелност. Сигурна беше, че баща ѝ и вуйчо Майлс обсъждаха Човека бръмбар и причините за внезапното изгнание на семейството.

— Майко… може ли да се поразходя по палубата? Стомахът ми… — Фейт почти съумя да се самонакара да повярва на думите си. Коремът наистина я свиваше, но от възбуда, не от резките подскоци на кораба.

— Много добре — но не се спирай, ако някой те заговори. Вземи чадъра, внимавай да не паднеш през борда и се върни тук, преди да си настинала!

Докато Фейт крачеше полека покрай перилата, а ръмежът потропваше кротичко по чадъра ѝ, тя си призна, че отново се е поддала на страстта . Възбудата помпаше алено вино във вените ѝ и изостряше сетивата ѝ до болезнени висоти. Тя се отдалечи от полезрението на Мъртъл и Хауърд и после смени посоката, наясно за всеки хвърлен в нейна посока поглед. Един по един пътниците се уморяваха да я зяпат и отново се заемаха с делата си.

Фейт дочака своя миг. Никой не я гледаше. Тя бързо пресече палубата и потъна сред сандъците, струпани в подножието на вибриращия, почернял комин. Въздухът имаше вкус на сол и вина, а тя се чувстваше жива.