Стивън Кинг - Под купола

Войниците вече бяха близо. Кокс също тичаше с тях, следван по петите от Хорас. Кокс скоро щеше да дойде при тях и да попита как е Кен; и чрез този въпрос светът отново щеше да ги приобщи към себе си. Барби погледна синьото небе и си пое дълбоко въздух.

— Не мога да повярвам, че се махна.

— Дали ще се върне някога, как мислиш?

— Може би ще бъде преместен на друга планета. Тези деца ще пораснат и ще напуснат игралната зала, но кутията ще остане. Ще я намерят други деца. Рано или късно пак ще се пролее кръв.

— Това е ужасно.

— Може би. Знаеш ли какво казваше майка ми?

— Не, какво?

— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светъл е денят.

Джулия се засмя. Смехът й беше звънлив, прекрасен.

— Какво ти каза накрая момичето с кожената глава? — попита той. — Побързай, защото идват; това трябва да си остане между нас.

Тя се изненада, че той не знае.

— Същото, каквото каза Кайла. Облечи го, ще прилича на рокля.

— Говорила е за кафявия пуловер?

Тя отново пое ръката му.

— Не, за живота ни. Жалкия ни животец.

Той се замисли.

— Щом ти го е дала, да го облечем.

Джулия посочи напред.

— Виж кой идва!

Хорас я беше забелязал. Той започна да слаломира между тичащите мъже. Когато ги подмина, се сниши към земята и включи на четвърта предавка. Муцуната се беше извила в ухилена гримаса, а ушите му бяха прилепнали към главата. Сянката му се плъзгаше по почернялата от саждите трева. Джулия коленичи и протегна ръце.

— Ела при мама, миличък! — провикна се тя.

Той подскочи. Тя го хвана и падна по гръб, смеейки се заразително. Барби й помогна да се изправи на крака.

Заедно пресякоха черната линия, оставена от Купола. Носеха само това, което им беше подарено — живота си.

„Съжалението не е любов“ — помисли си Барби… но дете, което дава дреха на голия, прави стъпка в правилната посока.

22 ноември 2007 — 14 март 2009

За пръв път се захванах със съчиняването на „Под купола“ през 1976, но подвих опашка след две седмици труд, възлизащи на едва двайсет и седем страници. През онзи ден на 2007, когато реших пак да опитам, ръкописът беше безвъзвратно загубен, обаче помнех почти дословно първата глава „Самолетът и мармотът“, затова не се затрудних да я напиша отново.

Само че възникна друго затруднение, и то не от прекалено големия брой на героите — харесвам романите, населени с много хора, а от техническо естество (в буквалния смисъл), най-вече екологичните и метеорологичните последствия от Купола. Фактът, че тъкмо тези проблеми ми се струваха толкова фатални, ме накара да се почувствам като страхливец… и мързеливец, обаче изпитвах ужас да не се издъня. Затова се захванах с нещо друго, но идеята за Купола остана загнездена в ума ми.

През годините, изминали оттогава, моят добър приятел Ръс Дор, медик от Бриджтън, Мейн, ми помогна с медицинските термини в много мои книги, най-вече в „Сблъсък“. В края на лятото на 2007 го попитах дали ще поеме по-трудната роля на главен консултант за доста обемист роман, озаглавен „Под купола“. Той се съгласи и мисля, че благодарение на него не съм сгафил в техническите подробности. Ръс направи проучвания за ракетите, направлявани с компютър, метамфетамините, преносимите генератори, радиацията, напредъка в технологията на мобилните телефони и какво ли още не. Той измисли саморъчния „антирадиационен костюм“ на Ръсти Евърет, пак той се досети, че човек може да оцелее — поне известно време, като вдишва въздуха от автомобилна гума. Допуснали ли сме грешки? Положително. Само че повечето ще се окажат мои или защото не съм разбрал, или понеже съм изтълкувал неправилно някои негови отговори.

Първи прочетоха романа съпругата ми Табита и снаха ми Лианора Легранд. И двете бяха безпощадни, човечни и добронамерени.

Нан Греъм редактира книгата и превърна първоначалния динозавър в звяр със значително по-скромни размери; всяка страница от ръкописа беше дамгосана с нейния почерк. Безкрайно съм й признателен за всички дни, през които ставаше в шест сутринта и грабваше молива. Опитал се бях да напиша книга, сравнима с натискане на педала до дупка. Нан го разбра и при всяко мое разколебаване настъпваше крака ми и крещеше (в полетата на ръкописа, както им е обичай на редакторите): „Дай газ, Стив! Дай газ!“

Сурендра Пател, на когото е посветен романът, цели трийсет години ми беше верен приятел и неизчерпаем източник на подкрепа. През юни 2008 ми съобщиха, че е починал от инфаркт. Седнах на стъпалата пред кабинета си и дълго плаках. После пак се захванах с писането. Знаех, че тъкмо това би очаквал.