Стивън Кинг - Под купола

— Ще можеш ли да го носиш? — попита Джулия. — Ще можеш ли да го занесеш при войниците?

Макар да осъзнаваше, че ще му е много трудно, Барби каза:

— Ще опитам.

— Недей — прошепна Сам. Вдигна очи и ги погледна. — Твърде много боли. — При всяка дума от устата му прокапваше кръв. — Справихте ли се?

— Джулия се справи — отговори Барби. — Нямам представа как, но успя.

— С помощта на човека от гимнастическия салон — каза тя. — Онзи, когото Хакер чудовището застреля.

Челюстта на Барби увисна, но тя не забеляза това. Прегърна Сам и го целуна по бузите.

— Ти също се справи, Сам. Докара ни тук и видя лежащото на естрадата момиченце.

— Ти не беше момиченце в съня ми — поправи я Сам. — Беше възрастна.

— Момиченцето все още е тук. — Джулия докосна гърдите си. — Все още е тук. Живо е.

— Помогнете ми да изляза от микробуса — прошепна Сам. — Искам да поема свеж въздух, преди да умра.

— Ти няма да…

— Тихо, жено. И двамата знаем истината.

Те го подхванаха, измъкнаха го внимателно отвън и го положиха на земята.

— Как мирише само! — каза той. — Мили Боже! — Той си пое дълбоко въздух, след това изкашля струйка кръв.

— Усещам ухание на орлови нокти.

— Аз също — отговори тя и приглади косата му. Той постави ръката си върху нейната.

— Те… те разкаяха ли се?

— Беше сама. Ако и другите бяха там, нищо нямаше да се получи. Човек трудно може да се пребори с озверяла тълпа. Не, тя не се разкая. Съжали ни, но не се разкая.

— Не е едно и също, нали? — прошепна възрастният мъж.

— Не. Не е.

— Само силните хора проявяват милост — каза той и въздъхна. — Аз мога само да се кая. Алкохолът беше виновен за това, което направих, но аз продължавам да се разкайвам. Де да можех да върна времето назад.

— Каквото и да си направил, вече си изкупил вината си — успокои го Барби и стисна ръката му. Годежният пръстен изглеждаше твърде голям за безименния му пръст.

Сам го погледна с бледосините си очи и се опита да се усмихне.

— Може и… да си прав. Но тогава ми беше приятно. Не мисля, че такова нещо може да се изкупи… — Той отново се закашля и от беззъбата му уста изхвърчаха кървави пръски.

— Спри! — настоя Джулия. — Не говори. — Бяха коленичили от двете му страни. Тя погледна Барби. — Не трябва да го местим. Има вътрешно разкъсване. Ще потърсим помощ.

— О, небето! — прошепна Сам Вердро.

Това бяха последните му думи. Той въздъхна и гърдите му се отпуснаха. Повече не се надигнаха. Барби посегна да затвори очите на Сам, но Джулия хвана ръката му.

— Нека да гледа — каза тя. — Мъртъв или не, нека да гледа.

Поседяха известно време край него. После зачурулика птичка. Хорас продължаваше да лае.

— Смятам да отида при кучето си — рече Джулия.

— Да. Микробусът?

Тя поклати глава.

— Хайде да повървим пеш. Само километър е дотам, мисля, че можем да се справим.

Той й помогна да се изправи.

— Да видим дали ще се справим.

Докато вървяха по буренясалия път, хванати за ръце, тя му разказа за приключенията си в кутията. Така се изрази, „приключенията в кутията“.

— Значи — подхвана той, когато тя приключи — ти й разказа на какви ужасни неща сме способни, по-скоро й показа, а тя въпреки това ни пусна.

— Те са наясно с ужасиите.

— Онова убийство във Фалуджа е най-ужасният ми спомен. Така е, защото… — Той си припомни как се беше изразила Джулия. — Аз бях извършителят, а не жертвата.

— Нищо не си направил. Онзи другият го е убил.

— Няма значение — каза Барби. — Нищо няма да съживи човека.

— Какво щеше да стане, ако бяхте двама или трима? Ами ако ти беше сам с него?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава виновна е съдбата. Или Господ. Или вселената. Спри да се самобичуваш.

Той обаче вероятно никога нямаше да спре да се самообвинява, въпреки че беше разбрал какво имаше предвид Сам. Винаги има полза човек да се покае, когато е сгрешил, но с нищо не може да се изкупи радостта от причиняването на злини, независимо дали става въпрос за горене на мравки или застрелване на затворници.

Той не се беше радвал тогава. В това отношение беше невинен, което беше добре.

Към тях тичаха войници. Вероятно само още минутка щяха да са сами. Най-много две.

Той спря и стисна ръцете й.

— Обичам те заради това, което направи, Джулия.

— Зная — отговори спокойно тя.

— Прояви изключителна смелост.

— Прощаваш ли ми, че откраднах спомените ти? Не беше нарочно, така се получи.

— Прощавам ти, разбира се.