Стивън Кинг - Под купола

— Не! — изкрещя той. Занесе момчето до един от ревящите вентилатори. — Да не си посмяло да умреш, краварче!

Оли се закашля, след това се извърна настрани и повърна немощно. Еймс продължаваше да го държи. Другите, предвождани от сержант Гро, се затичаха към тях, надавайки ликуващи викове.

Оли повърна отново.

— Не ме наричай краварче — прошепна той.

— Извикайте линейка! — изрева Еймс. — Трябва да дойде линейка!

— Не, ще го закараме в болницата с хеликоптера — каза Гро. — Качвал ли си се на хеликоптер, момко?

Оли го погледна с премрежен поглед и поклати глава. След това повърна върху обувките на сержант Гро.

Сияещият Гро стисна мръсната ръка на Оли.

— Добре дошъл в Съединените щати, синко. Добре дошъл в нашия свят.

Оли обви ръката си около врата на Еймс. Разбираше, че всеки момент ще припадне. Опита се да му благодари, но не успя. Последното нещо, което усети, преди тъмнината да го обгърне отново, беше целувката по бузата, с която го дари войникът с южняшкия акцент.

Хорас пръв излезе отвън. Спусна се право към полковник Кокс и започна да танцува около краката му. Коргито нямаше опашка, но ако имаше, тя щеше да се размахва бясно.

— Дяволите да ме вземат — каза Кокс. Вдигна кучето, което веднага започна да ближе лицето му.

Оцелелите стояха от вътрешната страна (на земята се беше появила линия, която разделяше посивялата от наситенозелената трева); все още не можеха да повярват, че това е истина. Ръсти, Линда, дъщерите им; Джо Макклачи и Нори Калвърт, застанали между майките си. Джини, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, които се бяха прегърнали. Туич беше подхванал сестра си Роуз, която плачеше, притиснала Литъл Уолтър към гърдите си. Пайпър, Джаки и Лиза се държаха за ръце. Пит Фрийман и Тони Гуей стояха зад тях. Алва Дрейк се беше подпряла за Роми Бърпи, който носеше Алис Епълтън на ръце.

Те гледаха как мръсната стена на Купола се издига бързо нагоре. Есенната премяна на дърветата от другата страна беше чудно красива.

Свежият ветрец повдигаше косите им и сушеше потта по кожата им.

— Досега сякаш гледахме през опушено стъкло — каза Пайпър Либи. Тя плачеше. — Но сега всичко е съвсем ясно.

Хорас изскочи от ръцете на полковник Кокс и започна да прави осморки по тревата. Лаеше, душеше и се опитваше да напикае всичко.

Оцелелите гледаха с невярващи очи яркосиньото небе, което красеше този неделен следобед. Мръсната преграда, зад която допреди малко бяха затворени, продължаваше да се издига нагоре; придвижваше се все по-бързо и се смаляваше, превръщайки се накрая в дълго тире, изпъкващо на фона на синьото небе.

Една птица прелетя над опърлената земя. Алис Епълтън, която все още беше в ръцете на Роми, вдигна глава, погледна към нея и се засмя.

Барби и Джулия, които продължаваха да стоят на колене, дишаха един след друг от шпиндела и гледаха как кутията започва отново да се издига. Отначало се издигаше бавно, като за момент се задържа на около двайсет метра височина, сякаш се колебаеше. След това се изстреля като куршум нагоре и вече беше невъзможно да бъде проследена с поглед. Куполът или летеше сам, или някой го издърпваше.

„Кутията“ — помисли си Барби. Тя го привлича към себе си, както магнит привлича железни стружки.

Към тях се спусна ветрец. Барби виждаше как той разклаща тревите. Побутна Джулия по рамото и посочи на север. Небето вече не беше сиво, а синьо, толкова яркосиньо, че чак го заболяха очите, като го гледаше. Контурите на дърветата вече не изглеждаха размазани.

Джулия вдигна глава от шпиндела и си пое въздух.

— Не смятам, че идеята е много доб… — започна Барби и тогава вятърът достигна до тях. Нежен като ласка на любовник, той повдигна косата на Джулия и започна да суши потта, избила по мръсното лице на Барби.

Джулия отново се закашля. Той я потупа по гърба, като в същото време вдиша първата си глътка от новия въздух, който все още мирише и дразнеше гърлото му, но определено беше доста добър. Отровните газове тръгваха на юг, изблъскани от свежия въздух, нахлуващ откъм ТР-90. Втората глътка беше хубава, третата — чудесна, четвъртата — дар божи.

Или дар от момичето с кожената глава.

Барби и Джулия се прегърнаха до черната квадратна следа, която беше оставила кутията. Там никога нямаше да порасне дори стръкче трева.

— Сам! — изкрещя Джулия. — Трябва да измъкнем Сам!

Покашляйки, те се спуснаха към хондата. Сам се беше отпуснал върху волана, очите му бяха отворени, а гърдите му се надигаха с мъка. Долната част на лицето му беше окървавена. Когато дръпна възрастния мъж назад, Барби видя, че ризата му вече не е синя, а пурпурна.