Стивън Кинг - Под купола

— Караш като бостънски таксиджия! — възмути се Джулия.

— Не забравяйте да ми оставите бакшиш. — Сам се закашля силно. — Двайсет процента. — Говореше с усилие.

— Сам? — попита Джулия — Добре ли си?

— Може и да не съм — изрече с равен глас Сам. — Тече ми кръв. Не от гърлото, струва ми се, а отнякъде по-дълбоко. Може да ми се е пробил белият дроб. — Той отново се закашля.

— Какво да направим? — попита Джулия.

Сам успя да се справи с пристъпа на кашлица.

— Накарайте ги да изключат скапаната джаджа, за да можем да се махнем оттук. Свършиха ми цигарите.

— Аз ще свърша тази работа — обеща Джулия. — Казвам го, за да знаеш.

Барби кимна.

— Да, мадмоазел.

— Ти ще бъдеш мой въздухоносец. Ако аз не успея, ще се сменим.

— Няма да е зле да ми кажеш какво си наумила.

— О, нищо конкретно. Ще разчитам на интуицията и желанието си, с друго нищо не разполагам.

— Не бъди такава песимистка. Разполагаш и с две гуми, две торби за боклук и кух шпиндел.

Тя се усмихна и мръсното й напрегнато лице просветна.

— Уместна забележка.

Сам кашляше, приведен над волана. После изплю нещо.

— Мили Боже, какъв отвратителен вкус само! — възкликна той. — Побързайте.

Барби проби гумата си с ножа и веднага след това въздухът започна да излиза навън със свистене. Джулия му подаде сръчно шпиндела, сякаш беше медицинска сестра, асистираща на хирург. Барби го пъхна в дупката и видя как гумата го захапа… след това струя божествен въздух лъхна потното му лице. Не можа да се въздържи, вдиша веднъж. Този въздух беше много по-свеж и богат на кислород от онзи, който вентилаторите вкарваха през Купола. Мозъкът му се съживи и той веднага взе решение. Вместо да сложи торбата за боклук върху тръбичката, откъсна голямо парче от нея.

— Какво правиш — изкрещя Джулия.

Нямаше време да й обяснява, че тя не е единственият човек, който има интуиция.

Той запуши шпиндела с парчето найлон.

— Довери ми се. Отиди при кутията и направи каквото трябва.

Тя го погледна, след това отвори вратата на хондата. Залитна, изправи се, после се спъна в една неравност и падна на колене пред мигащата кутия. Барби я последва, мъкнейки двете гуми със себе си. Ножчето на Сам беше в джоба му. Отпусна се на колене и подаде на Джулия пробитата гума.

Джулия дръпна запушалката, вдиша — бузите й се свиха, докато смучеше, — издиша настрани, после вдиша отново. По бузите й се търкаляха сълзи, които проправяха чисти пътечки в мръсотията. Барби също плачеше. Не се бяха разчувствали, просто тук беше пълно с всякакви отрови. Въздухът изобщо не ставаше за дишане.

Джулия продължаваше да смуче.

— Добре — изпухтя тя, докато издишваше. — Толкова е хубав. Не мирише на риба. Прашен. — Тя вдиша още веднъж, после наклони гумата към него.

Той поклати глава и я бутна назад, въпреки че белите му дробове бяха започнали да протестират. Потупа гърдите си и посочи Джулия.

Тя вдиша дълбоко, издиша, след това пак вдиша. Барби натисна гумата, за да й помогне. Чуваше как в някакъв друг свят Сам се дере от кашлица.

„Направо ще се разцепи“ — помисли си Барби. Самият той имаше чувството, че ще се разцепи, ако не подиша скоро, и когато Джулия му подаде гумата за втори път, той се наведе над импровизираната сламка и засмука силно, опитвайки се да вкара прекрасния прашен въздух дълбоко в белите си дробове. Нямаше достатъчно, вероятно никога нямаше да има достатъчно. За момент го обзе паника: „Господи, аз се давя!“ Страшно му се прииска да се спусне към микробуса, оставяйки Джулия да се оправя сама, но устоя на изкушението. Затвори очи, вдиша и се опита да намери центъра на спокойствието: „Спокойно. Бавно. Спокойно.“

Дръпна си за трети път от гумата — бавно и старателно — и сърцето му започна да забавя ритъма си. Джулия се наведе и хвана кутията от двете страни. Нищо не последва, което не изненада Барби. Джулия и преди беше докосвала кутията, така че беше „имунизирана“.

Внезапно гърбът й се изви. Тя изстена. Барби й подаде сламката-шпиндел, но тя не я пое. От ъгълчето на дясното й око покапа кръв, а от носа й изхвърча цяла струйка. По бузите й се плъзгаха кървави капки.

— Какво става — провикна се Сам. Гласът му беше глух, задавен.

— Не знам. Не знам какво става.

Знаеше обаче, че Джулия ще умре, ако скоро не си поеме въздух. Измъкна шпиндела от гумата, стисна го между зъбите си и заби ножчето в другата гума. Навря шпиндела в дупката и го запуши с парче найлон.