Стивън Кинг - Под купола

— Те няма да карат. Никой от тях — каза Сам. — Аз ще карам.

За пръв път от няколко дена устните на Барби се извиха в искрена усмивка.

— Нали вече нямаш книжка?

— Не виждам ченгета наоколо — отвърна Сам, после се обърна към Кокс: — А ти, Кап. Виждаш ли някое от тъпите провинциални ченгета?

— Няма нито едно — отговори Кокс.

Джулия дръпна Барби настрана.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

— Да.

— Знаеш, че шансовете клонят към нула, нали?

— Да.

— Можеш ли добре да се молиш, полковник Барбара?

В съзнанието му изникна салонът във Фалуджа: Емерсон зверски изритва по топките единия затворник; Хакермайер дръпва другия за куфията и опира пистолет в главата му; кръвта се разплисква, както се е разплисквала, когато хората са се биели с тояги.

— Не знам — отговори. — Знам обаче, че е мой ред.

Роми, Пит Фрийман и Тони Гуей вдигнаха приуса на крик и свалиха една от гумите му. Колата беше малка и при нормални обстоятелства те вероятно биха могли да вдигнат задницата й с голи ръце. Не и сега. Въпреки че колата беше паркирана близо до вентилаторите, от време на време се налагаше да притичват до Купола, за да дишат въздух. Към края Роуз замени Тони, който не можеше да продължи работа, защото кашляше непрекъснато.

На Купола вече бяха подпрени две нови гуми.

— Дотук добре — каза Сам. — А сега да обсъдим проблема. Надявам се някой да има идея, защото аз нямам.

Те го погледнаха.

— Приятелят ми каза, че онези двамата разбили вентила и дишали директно от гумата, но при нас това няма да се получи. Трябва да напълним тези торби за боклук, а това означава по-голяма дупка. Можем да пробием гумите, но ако няма какво да пъхнем в дупките, ще загубим много въздух. Трябва ни нещо подобно на сламка. Така че… какво? — Той се огледа наоколо. — Някой случайно да има палатка? От онези с кухите алуминиеви тръби?

— Момичетата имат малка палатка — каза Линда, — но остана у дома в гаража. — Тогава си спомни, че гаражът и къщата вече ги няма, и се изсмя.

— Какво ще кажеш за тръбичка от химикалка? — попита Джо. — Имам едно бикче…

— Трябва ни нещо по-голямо — прекъсна го Барби. — Ръсти? В линейката?

— Тръбичка за трахеотомия? — попита неуверено Ръсти, а после отговори на собствения си въпрос: — Не. И тя е малка.

Барби се обърна.

— Полковник Кокс? Някакви идеи?

Той поклати неохотно глава.

— Тук вероятно има хиляди неща, които биха могли да свършат работа, но какво от това.

— Такъв проблем да ни спре! — възкликна разочаровано Джулия. Барби долови и паника в гласа й. — Зарежете торбите! Ще дишаме направо от гумите!

Сам вече клатеше глава.

— Няма да стане, госпожице. Съжалявам, но няма да стане.

Линда се приведе към Купола и задиша дълбоко. После задържа глътка въздух. Мина зад хондата, разчисти саждите, полепнали по задното стъкло, и надникна вътре.

— Торбата все още е тук — каза тя. — Благодаря на Господ.

— Каква торба? — попита Ръсти и я хвана за раменете.

— От „Бест Бай“, вътре е подаръкът за рождения ти ден. Осми ноември, или си забравил?

— Забравих. И то нарочно. Никой не иска да става на четирийсет. Какъв е подаръкът?

— Знаех, че ако го занеса вкъщи, преди да съм се приготвила да го опаковам, ти ще го намериш… — Тя изгледа мрачно другите. Лицето й бе толкова мръсно, че приличаше на клошарка. — Той си вре носа навсякъде. Така че го оставих в микробуса.

— Какво си му купила, Лини? — попита Джаки Уетингтън.

— Подаръкът е за всички, надявам се — поясни Линда.

След като се приготвиха, Барби, Джулия и Мърляча Сам прегърнаха и целунаха всички, дори и децата. Двайсетината изгнаници, които щяха да останат до стената на Купола, не изглеждаха много обнадеждени. Барби си каза, че е така, защото са изморени и не им достига въздух, но после разбра, че се заблуждава. Това бяха целувки за сбогом.

— Късмет, полковник Барбара — каза Кокс.

Барби му кимна, след това се обърна към Ръсти. Ръсти, от когото зависеше нещо, защото беше под Купола.

— Не се отчайвай и не позволявай те да се отчаят. Ако това не се получи, грижи се за тях, както можеш.

— Разбрах те. Дай всичко от себе си!

Барби наклони глава към Джулия.

— Тя трябва да даде всичко от себе си. Може би ще успеем да се върнем, дори и да не се получат нещата.

— Разбира се, че ще се върнете — Гласът на парамедика звучеше искрено, но в очите му се четеше съмнение.

Барби го потупа по рамото, след това се присъедини към Сам и Джулия, които дишаха дълбоко край Купола. Каза на Сам: