Али Конди - Кръстопът

Касия

Ксандър, тук, пред мен. Руса коса, сини очи, толкова топла усмивка, че не можах да се сдържа да не го докосна още преди да получа разрешение от Служителя.

— Касия — каза Ксандър и също не изчака позволението. Придърпа ме в прегръдките си и се притиснахме силно един в друг. Допрях лице до гърдите му, до дрехите му, които миришеха на него на дома…

— Липсваше ми — каза той и гласът му избоботи над главата ми.

Звучеше по-плътен, по-дълбок отпреди. Самият Ксандър изглеждаше някак по-силен. Изпълни ме толкова прекрасно и хубаво чувство от това, че съм с него, че хванах лицето му с двете си ръце и го целунах по бузата, опасно близко до устните. Когато отстъпих назад, очите и на двама ни бяха пълни със сълзи. Беше толкова странно — Ксандър да плаче, че затаих дъх.

— Липсваше ми — казах му аз и се запитах каква ли част от болката, която изпитвах, бе причинена и от загубата на Ксандър.

Служителят зад него се усмихна. Нашата среща бе съвършена. Той отстъпи малко назад, дискретно, за да ни даде пространство, и започна да пише нещо в своя портативен апарат за данни. Вероятно изречение като: Двата субекта демонстрираха подходяща реакция от срещата си.

— Как? — попитах Ксандър. — Как са ти разрешили да дойдеш тук?

Радвах се, че го виждам, но това беше прекалено хубаво. Може би беше поредният тест от страна на моята Служителка?

— Изминаха пет месеца от Подбора ни — каза той. — Всички партньори от нашата група имат право през този месец на първата си среща лице в лице. Министерството все още не е отменило това правило.

Усмихна ми се, но в очите му имаше тъга.

— Изразих мнение, че ние вече не живеем един до друг, така че имаме право на тази среща също като всички останали Партньори. Според правилника срещата се провежда там, където живее момичето.

Не каза „в дома на момичето“. Той разбираше. И бе прав. Аз живеех тук, но този трудов лагер не беше дом. Можех да нарека провинция Ория „дом“, защото Ксандър живееше там, защото най-добрата ми приятелка Ем беше там, защото аз самата бях родена там. Въпреки че не живеех в провинция Кея, можех да я нарека така, защото сега родителите ми и Брам бяха преселени там.

А имаше и някакво друго място, в което сега живееше Кай и за което също мислех като за дом, въпреки че не знаех дори как се казва, нито къде точно се намира.

Ксандър ме хвана за ръката.

— Позволено ни е да излезем на разходка — каза той. — Ако искаш.

— Разбира се — засмях се аз.

Не можех да се удържа; преди минута се чувствах толкова сама, а сега Ксандър бе тук. Сякаш бях минала през осветените прозорци на някоя къща в стария ми квартал, преструвайки се, че не ме е грижа за нищо, което бях загубила и оставила зад себе си, и после внезапно се бях озовала в топла, окъпана в златисто сияние стая, без дори да повдигна ръка, за да отворя вратата.

Служителят махна в посока към изхода и осъзнах, че не бе същият мъж, който ни придружаваше, когато с Ксандър излязохме на първата си официална среща като партньори и вечеряхме навън. Това беше специална вечер за нас двамата, уредена вместо първа среща по комуникационния портал, защото живеехме в един и същи квартал и се познавахме, за разлика от другите двойки. Служителят, който ни придружаваше тогава, бе много млад. Този също, но изглеждаше някак по-мил. Забеляза, че го гледам, и наведе глава, формален, любезен жест и същевременно приятелски по някакъв начин.

— Вече няма специален Служител за всяка двойка — обясни той, очевидно доловил недоумението ми. — Така е по-ефективно.

— Прекалено късно е за вечеря — каза Ксандър. — Но можем да се разходим в града. Къде искаш да отидем?

— Всъщност дори не знам какво има тук — казах аз.

Имах смътен спомен от града, когато минахме през него с влака и после вървяхме пеша по улицата до транспортера, който ни доведе до трудовия лагер. Почти голите клони на дърветата пронизваха небето с малкото си останали червени и златисти листа. Но дали това бе този град или някой друг, намиращ се в близост до предишния или до по-предишния лагер? Трябва да е било по-рано през есента, за да бъдат листата от спомените ми толкова ярки.

— Тук няма много възможности за забавление каза Ксандър. — Но разполагат с това, което имаме и в нашия квартал — музикална зала, център за игри, киносалон…

Киносалон. Не бях посещавала прожекции на филми от толкова отдавна. За момент реших да избера това; дори отворих уста, за да го кажа. Представих си как салонът става тъмен и сърцето ми забива силно, докато чакам образите да се появят и музиката да зазвучи през усилвателите. После си спомних стрелбата и битките, които показаха на последната прожекция, която бях посетила с Кай, сълзите в очите му, когато светлините светнаха. Спомних си и нещо друго.