Али Конди - Кръстопът

Другите момичета ме зяпнаха изненадано.

През тялото ми премина студена тръпка. Знаех кой ме търси. Моята Служителка, която ме проверяваше. Следеше ме. Виждах лицето й ясно в съзнанието си, всяка ледена черта и бръчица по него. Не исках да отида.

— Касия — повика ме отново Офицерът.

Погледнах зад мен към момичетата, към бараката, която внезапно ми се стори топла и уютна, и се изправих, за да я последвам. Униформената жена ме поведе по пътеката към главното помещение и към комуникационния портал. Задържах очите си наведени за миг, преди да вдиша глава. Овладей лицето си, овладей ръцете си, очите си… Погледни ги така, че те да не могат да видят в теб.

— Касия — каза някой. Глас, който познавах много добре.

И тогава погледнах нагоре и не повярвах на това, което видях.

Той беше тук.

Порталът бе черен, а той стоеше пред мен. На живо.

Той беше тук.

Цял, здрав, невредим…

Тук.

Не беше сам — до него стоеше Служител — но все пак той…

Беше тук.

Закрих очите си с червените си картографирани ръце, защото това бе прекалено много и не можех да го понеса.

— Ксандър — казах аз.

Беше минал месец и половина, откакто оставихме момчето в реката. Сега лежах сред калта и огънят свистеше над главата ми. Това е песен, успокоявах се сам, както правех винаги. Басовият звук на тежките изстрели, сопраното на виковете, тенорът на собствения ми страх. Всичко бе част от музиката.

Не се опитвайте да бягате. Казвах го винаги и на другите, но новите примамки никога не ме слушаха. Те вярваха на това, което Обществото им бе казало: Изслужете времето в селата и ще ви върнем по домовете ви след шест месеца, ще ви дадем отново граждански статут.

Никой не оцелява шест месеца.

Когато след края на стрелбата се изкатеря нагоре, ще видя пред себе си черни сгради и разпилени сиви пелинови храсти. Обгорени тела, проснати по оранжевата песъчлива земя.

Но сега песента прекъсна и аз изругах. На ход бяха въздушните кораби. Знаех какво бе привлякло вниманието им.

Рано тази сутрин в мъглата пред мен изтрополиха нечии ботуши. Не вдигнах глава, за да погледна кой ме беше последвал до края на селото.

— Какво правиш тук? — попита ме някой.

Не разпознах гласа, но това нямаше голямо значение. Постоянно пращаха нови хора от лагерите тук, във външните села. Напоследък умирахме все по-бързо.

Знаех го още преди да ме качат на онзи влак от Ория — Обществото никога нямаше да ни използва за истинско сражение. Имаха си достатъчно технологии и обучени войници и Офицери затова. Хора, които не бяха нито Отклонения, нито Аномалии.

Това, което му трябваше на Обществото — за което ние бяхме нужни — бяха тела. Примамки. Те ни преместваха. Поставяха ни там, където беше необходимо, — за да привлекат вражеския огън. Искаха Врагът да мисли, че Външните провинции все още са обитавани и стават за живот, въпреки че единствените хора, които виждах, бяха такива като нас. Пуснати от небето с толкова провизии, колкото да издържат, докато дойде Врагът и ги убие.

Никой не се връща у дома.

Освен мен. Аз се бях завърнал. Външните провинции бяха моят дом, мястото, на което някога принадлежах.

— Снегът — казах на новата примамка. — Гледам снега.

— Тук не вали — подигра ми се той.

Не му отговорих. Продължих да се взирам в близкото било. Гледката си струваше да се види — бял сняг върху червеникави скали. Докато се топеше, преминавайки от бяло към кристално прозрачно и искреше с цветовете на отразяващата се в него дъга. Бил съм там горе и преди, когато падаше сняг. Беше приятно да гледаш как снежинките се спускат нежно върху изсъхналите листа, но клоните на дърветата.

Зад себе си чух как мъжът се обърна и се запъти към лагера.

— Погледнете към върха! — изкрещя той и останалите се насъбраха и започнаха да крещят от вълнение.

— Ще завали, Кай! Ще имаме сняг! — провикна се малко по-късно някой към мен. — Хайде!

— Няма да успеем — казах му аз. — Ще се разтопи прекалено бързо.

Но никой не ме послуша. Служителите все още ни държаха жадни, а каквато вода ни бе останала, имаше вкус на преседяла твърде дълго във вътрешността на металните ни манерки. Най-близката река сега беше отровена, а и не валеше често.

Само да можехме да опитаме малко прясна вода. Разбирах защо толкова силно искаха да отидат.

— Сигурен ли си? — попита ме отново единият от тях и аз поклатих глава.

— Ти ще дойдеш ли, Вик? — обади се друг.

Вик се надигна, заслони с длан тъмносините си очи и се изплю в заледените пелинови храсти.