Али Конди - Кръстопът

— Не — каза той. — Кай каза, че ще се стопи, преди да стигнем там. А и трябва да копаем гробове.

— Винаги ни караш да копаем — оплака се една от примамките. — Предполага се да се държим като селяни. Така ни обясни Обществото.

Беше прав. Искаха от нас да използваме лопати и семена от селските хранилища, за да засаждаме зимни култури, и да оставяме телата там, където си бяха. Чувах други примамки да казват, че в предишните села са правели точно това. Оставяли са труповете за Обществото, Врага или за някое животно, което би ги пожелало. Но ние с Вик погребвахме хората. Започнахме с момчето в реката и никой вече не ни спираше.

Вик се разсмя — неприятен, студен звук. В отсъствието на каквито и да било Офицери и Служители той бе станал неформалният лидер тук и понякога другите примамки забравяха, че всъщност нямаше никаква власт в Обществото. Забравяха, че и той самият е Отклонение.

— Не ви карам да правите нищо. Нито Кай. Знаете кой ви дава нареждания и ако искате да си пробвате шансовете там, няма да ви спра.

Слънцето се изкачваше все по-високо и те го следваха. Наблюдавах ги известно време. Заради черните си униформи и разстоянието между селото и билото приличаха на мравки, пълзящи нагоре по хълма. След това се обърнах и се хванах отново на работа — да копая дупки в гробището за онези, които бяха умрели от стрелбата предишната нощ.

Вик и останалите работеха до мен. Трябваше да изкопаем седем дупки. Не бяха много, като се имаше предвид ожесточеното нападение и фактът, че тук бяхме почти сто души и от всички ни се очакваше да загинем по някое време.

Стоях с гръб към катерещите се, за да не видя как, когато стигнат до върха на хълма, снегът ще бъде разтопен напълно. Катеренето нагоре беше пълна загуба на време.

Загуба на време бе и да се мисли за хората, които вече си бяха отишли. А от начина, по който се развиваха нещата тук, бе ясно, че нямам излишно време за губене. Но не можех да се въздържа.

В първата си нощ преди много години в Квартала на кленовите дървета погледнах през прозореца на спалнята си и нищо навън не ми се стори познато. Затова се извърнах настрани. И тогава Айда влезе в стаята и приличаше достатъчно на майка ми, за да започна да дишам отново.

Протегна ръката си и на дланта и беше компасът.

— Нашите родители притежаваха само един артефакт, а имаха две дъщери. С майка ти се споразумяхме, че ще се редуваме у коя от нас да е. Но после тя замина.

Отвори стиснатата ми в юмрук длан и го постави върху нея.

— Двете имахме един и същи артефакт. Сега имаме един и същи син. За теб е.

— Не мога да го взема. Аз съм Отклонение. Не ни е позволено да притежаваме такива неща.

— Това няма значение — отвърна Айда. — Твой е.

А после го дадох на Касия да го пази, а тя ми даде парченцето зелена коприна от роклята, с която беше на своето Тържество. Знаех си, че някой ден ще ми го вземат. Знаех, че няма да успея да го запазя. Затова последния път, когато слизахме от Хълма, спрях и го завързах за едно дърво. Бързо, за да не забележи тя.

Приятно ми е да си мисля, че то е някъде там, на върха на Хълма, веещо се от вятъра, попиващо капките дъжд…

Защото в крайна сметка невинаги можеш да избираш какво да запазиш. Можеш само да избереш как да го пуснеш да си отиде.

Касия.

Спомних си за нея, когато видях за пръв път снега. Помислих си: Можем да се изкачим там горе. Дори целият сняг да се стопи. Ще седнем на земята и ще изписваме думи по все още влажния пясък. Можехме да го направим, ако не си беше отишла.

И после си спомних. Не тя си беше отишла. А аз.

На ръба на гроба се появи един ботуш. Знаех на кого е от прорезите по подметката — метод, който някои от нас използваха, за да отбелязват изминалото време. Никой друг нямаше толкова много резки, толкова много преживени дни.

— Не си умрял — каза Вик.

— Не — казах аз и станах на крака. Избърсах пръстта от устата си и се пресегнах към лопатата.

Вик копаеше до мен. Никой от нас не спомена нищо за хората, които нямаше да можем да погребем днес, онези, които се опитаха да стигнат до снега.

Когато се върнахме в селото, чухме примамките да крещят един на друг и на нас. Още трима мъртви, викаха те, а после погледнаха нагоре и млъкнаха.

Никои от мъжете и момчетата примамки, които бяха тръгнали към билото, нямаше да се върне. Усетих, че се надявам на невъзможното — поне да са утолили жаждата си преди огъня. Че устите им са били пълни с чист, свеж сняг, когато са умирали.