Али Конди - Подборът

След като вече мога да летя, накъде да поема в нощта? Крилете ми не са бели, нито са с пера; цветът им е зелен, те са копринени, трептят от вятъра и се извиват, когато се движа — първо в кръг, после в линия, а най-накрая в причудливи форми, създадени от въображението ми. Пълният мрак зад гърба ми не ме притеснява, нито звездите над мен.

Усмихнах се сама на себе си, на глупостта на фантазиите си. Хората не могат да летят, макар да има легенди отпреди времето на Обществото, че някои от живелите тогава можели да го правят. Виждала съм ги на картини. Бели криле, синьо небе, златни кръгове над главите, очи с изненадано изражение, сякаш не могат да повярват в това, което рисува художникът, сякаш не вярват, че краката им не докосват земята.

Тези истории не са истина. Знам го. Но тази нощ е лесно да го забравиш. Въздушният влак се плъзгаше в звездната нощ така меко и сърцето ми биеше така силно… Имах чувството, че всеки миг самата аз ще се понеса към небето.

— На какво се усмихваш? — попита Ксандър, докато приглаждах гънките на зелената си копринена рокля.

— На всичко — отвърнах и беше вярно. Толкова дълго бях чакала това: моята празнична вечеря. Тържеството на Подбора. Където ще видя за пръв път лицето на момчето, което ще бъде мой Партньор до края на живота ми. За пръв път ще чуя името му.

Нямах търпение. Въздушният влак се движеше бързо и все пак не беше достатъчно бързо. Той заглъхваше в нощта, звукът му беше като фон за ниския шепот от гласовете на нашите родители и за стремително биещото ми сърце.

Може би и Ксандър беше чул как сърцето ми бие, защото ме попита:

— Нервна ли си?

До него по-големият му брат беше започнал да разказва на майка ми как е протекло неговото Тържество на Подбора. Скоро и ние с Ксандър ще имаме какво да разказваме.

— Не — казах аз.

Но Ксандър е най-старият ми приятел. Познава ме прекалено добре.

— Лъжеш — заяде се той. — Нервна си.

— А ти не си ли?

— Не. Готов съм — отсече без колебание и аз му повярвах. Ксандър е от хората, които винаги знаят какво искат.

— Няма значение дали се притесняваш или не, Касия — каза по-нежно той. — Почти деветдесет и три процента от младежите, които отиват на своя Подбор, показват признаци на притеснение.

— Да не си запомнил наизуст всички официални материали за Подбора?

— Почти — отговори Ксандър и се ухили. Вдигна рамене, сякаш казваше: А ти какво очакваше?

Жестът ме разсмя, освен това аз самата бях запомнила цялата информация. Лесно е, когато си я чел много пъти и когато решението е толкова важно.

— Значи ти си от малцинството — казах аз. — От онези седем процента, които не показват никакви признаци на нервност.

— Разбира се — съгласи се той.

— А защо смяташ, че аз съм нервна?

— Защото не спираш да отваряш и затваряш това — посочи златния предмет в ръцете ми. — Не знаех, че притежаваш артефакт.

Малък брой съкровища от миналото бяха оцелели и се предаваха от ръка на ръка сред нас. На всички граждани на Обществото е позволено да притежават по един артефакт, но е трудно да се сдобиеш с такъв. Освен ако някой от по-възрастните ти роднини не се е постарал да запази артефакт и да го предаде на потомците си.

— Допреди няколко часа нямах — казах аз. — Дядо ми го даде за рождения ми ден. Бил е на майка ми.

— Как се нарича? — попита Ксандър.

— Пудриера — отвърнах. Харесвах как звучи името: пуд-ри-е-ра. Сякаш повтаряше отсеченото и рязко движение, което правех — отварянето и затварянето на капака, отново и отново.

— Какво означават тези инициали и числа?

— Не съм сигурна — прокарах пръста си по буквите АКМ и числото 1940, гравирани в златистата повърхност на артефакта. — Но виж! — задържах пудриерата отворена, за да му покажа вътрешността й: малко огледалце, направено от истинско стъкло, и плитка вдлъбнатина, в която някога собственичката е поставяла пудрата за лицето си, според разказите на дядо. Сега държах в нея трите таблетки, които всеки човек от Обществото винаги носеше със себе си — зелена, синя и червена.

— Доста е удобно — забеляза Ксандър. Протегна ръцете си напред, сякаш за да се изпъне, и видях, че и той има артефакт — чифт блестящи платинени копчета за ръкавели. — Татко ми ги зае за тази вечер, но в тях не можеш да сложиш нищо. Напълно са безполезни.

— Обаче са красиви.

Погледът ми се плъзна по лицето на Ксандър, към яркосините му очи и русата коса над тъмния костюм и бялата риза. Винаги е бил хубав, дори когато бяхме съвсем малки, но никога досега не го бях виждала облечен така. Момчетата нямат голяма свобода при избора на дрехи, както момичетата. Всички костюми си приличат. Все пак можеха да изберат цвета на ризата и на вратовръзката си, както и плата за костюма, който е много по-фин в сравнение с материите на всекидневното им облекло.