Али Конди - Подборът

— Аз мога — каза Ксандър, закачайки се с мен. — Всъщност знаех го от самото начало. Затова не бях нервен.

Реших да не му оставам длъжна.

— О, и аз знаех. И затова бях нервна.

Смяхме се толкова много, та никой от двамата отначало не забеляза, че въздушният влак беше пристигнал, и после настъпи кратък момент на сепване и осъзнаване, докато Ксандър ми подаваше ръка, за да се кача.

— Ето, заповядай — каза той със сериозен тон. В първия миг не знаех какво да направя. Докосването ни вече носеше някакъв друг смисъл, а и двете ми ръце бяха заети. После Ксандър ме хвана за ръката, над китката, и ме издърпа във влака.

— Благодаря ти — казах аз, докато вратите се затваряха.

— Винаги на твоите услуги — отвърна той. Не пускаше ръката ми; малката сребриста кутия, която държах, създаваше преграда между нас двамата, сякаш за да компенсира тази, която вече не съществуваше. Не бяхме държали ръцете си така, откакто бяхме деца. С този жест пресякохме невидимата граница, разделяща приятелството от нещо друго. Усещах как ръката ми изтръпва; да бъда докосвана от моя Партньор беше лукс, който другите двойки от обявените на Тържествата тази вечер не можеха да си позволят.

Влакът ни отнасяше далече от искрящото, леко студено бяло сияние на Градската община към по-меките жълтеникави светлини от домовете и уличните лампи на кварталите ни. Докато те проблясваха по пътя към нашия дом в Квартала на кленовете, хвърлих поглед към Ксандър.

Златото на светлините отвън беше със същия цвят като косата му, лицето му беше красиво, вдъхващо доверие, добро. И познато в известна степен. Ако вече сте свикнали да гледате на човек по един начин, е странно, когато ситуацията се промени. Ксандър винаги е бил някой, когото не можех да имам, и аз бях същата за него.

Сега всичко беше различно.

Десетгодишният ми брат Брам ни чакаше на верандата пред къщата. Когато му казахме какво се беше случило на Подбора, не можеше да повярва.

— Партньорът ти е Ксандър? Вече познавам човека, за когото ще се омъжиш? Толкова е странно.

— Ти си странен — пошегувах се аз; престорих се, че ще го сграбча, и той избяга. — Кой знае, може би твоята партньорка живее също на тази улица. Може би е…

Брам запуши ушите си.

— Не го казвай! Не го казвай!

— … Серена — довърших аз, а той се извърна, преструвайки се, че не ме е чул. Серена живееше до нас и с Брам не спираха да се заяждат един с друг.

— Касия — каза укорително майка ми и се огледа, за да провери дали някой друг не ме е чул. Не се допускаше да говорим с пренебрежение за другите живеещи на нашата улица и изобщо в общността ни. Нашият малък квартал бе известен със сплотения си дух и с образцовите си граждани. Не че Брам спомага много за тази репутация, помислих си аз.

— Шегувам се, мамо.

Знаех, че не може да ми се сърди дълго. Не и в нощта на моето Тържество на Подбора, което й беше напомнила колко бързо съм пораснала.

— Прибирайте се — каза баща ми. — Вечерният час почти наближава. Можем да говорим за всичко утре.

— Имаше ли торта? — попита Брам, докато баща ми отваряше вратата. Всички погледнаха към мен в очакване.

Не помръднах. Още не исках да влизам вътре.

Ако го направех, това щеше да означава, че вечерта е свършила, а аз не го исках. Не исках да сваля роклята и да облека униформата си, не исках да се завръщам към обичайното си ежедневие, което беше добро, но не и нещо толкова специално като случилото се днес.

— Ей сега идвам. Само още няколко минути.

— Не се бави — каза баща ми нежно. Той не искаше да нарушавам вечерния час. Беше градска разпоредба, не негово правило, и разбирах притеснението му.

— Няма — обещах аз.

Седнах на стъпалата на къщата ни, внимателно, разбира се, заради взетата назаем рокля. Загледах се в гънките на красивата материя. Роклята не ми принадлежеше, но вечерта беше само моя, това време, което беше и тъмно, и ярко, едновременно изпълнено с изненади и с толкова познати неща. Взирах се в току-що родената пролетна нощ, а после повдигнах лице към звездите.

Не се бавих по-дълго навън, защото утре беше събота и ни очакваше тежък ден. Трябваше да докладвам, че съм на разположение за работа в Разпределителния център рано сутринта. След това вечерта щях да имам няколко препоръчително свободни часове, които да прекарам с приятелите си извън гимназията.

И Ксандър щеше да бъде там.

След като се прибрах в стаята си, разтърсих леко таблетките в пудриерата си. Преброих ги — една, две, три; синя, зелена, червена — и ги поставих отново в обичайния им метален цилиндър.