Али Конди - Подборът

Наясно бях за какво са синята и зелената таблетка. Не познавах човек, който да знае със сигурност какво е предназначението на червената. От години се носеха слухове за това.

Пъхнах се в леглото и отблъснах мислите си за червеното хапче.

За пръв път ми беше позволено да сънувам Ксандър.

Винаги съм се чудила как ли изглеждат сънищата ми на хартия, записани в числа. Някой там отвън може би знае, но не и аз. Свалих датчиците за сън от себе си, като внимавах да не дърпам прекалено силно онзи зад ухото ми. Там кожата е по-фина и винаги ме боли, когато отлепям дисковото устройство, особено когато косъмчета от косата ми попаднат под датчика и залепнат. Радвах се, че моята смяна свърши, и прибрах екипировката си отново в кутията. Тази нощ беше ред на Брам да бъде наблюдаван.

Не сънувах Ксандър. Не знам защо.

Спах до късно и щях да закъснея за работа, ако не побързах. Когато влязох в кухнята, носейки в ръце роклята си от вчера, видях, че мама вече беше сервирала на масата определената ни за днес закуска. Овесена каша, сиво-кафеникава на цвят, с добре познатия блудкав вкус. Ядем, за да бъдем здрави и ефективни, не за да изпитваме удоволствие от вкуса на храната. Празниците и официалните тържества са изключение. Тъй като калориите, които приемаме, са строго определени и нашите бяха намалени през тази седмица, миналата вечер на Подбора можехме да изядем цялата поднесена храна, без това да навреди на режима ни.

Брам ми се ухили лукаво, все още облечен в дрехите си за сън.

— Е — избоботи той, докато пъхаше последната лъжица каша в устата си, — да не би да се успа, защото сънува Ксандър?

Не исках да разбере колко близо беше до истината — че макар да не бях сънувала Ксандър, желаех да беше станало.

— Не — казах аз. — Не трябва ли да се тревожиш, че ще закъснееш за училище, вместо да се занимаваш с мен? — Брам все още е малък и в събота ходи на училище, а не на работа, и ако не тръгнеше скоро, щеше да закъснее. Отново. Надявах се да не го порицаят публично.

— Брам — каза мама, — отиди да се преоблечеш, моля те. — Щеше да въздъхне с облекчение, когато той се преместеше в гимназията, където уроците започват с половин час по-късно.

Докато Брам се изнизваше бавно от стаята, мама взе роклята от ръцете ми и я повдигна, за да я огледа отново.

— Изглеждаше толкова красива миналата вечер. Неприятно ми е, че трябва да я върнем. — И двете се загледахме в зелената рокля. Възхищавах се на начина, по който материята улавяше и отразяваше светлината, сякаш и светлината, и дрехата бяха живи същества.

И двете въздъхнахме едновременно и мама се разсмя. Целуна ме по бузата.

— Ще ти изпратят парче от плата, нали помниш? — каза тя и аз кимнах.

Роклите се шият с вътрешна подплата, която може да се нареже на парчета, за да се изпрати по малко на всяко от момичетата, които са ги носили. Парченцето и сребристата кутия, в която се съхранява моята микрокарта, ще бъдат спомените ми от моя Подбор.

И все пак. Никога повече няма да видя тази рокля, моята зелена рокля. Никога. В момента, в който я забелязах, знаех, че тя е за мен. Когато правех избора си в Разпределителния център за облекло, жената се усмихна, след като натисна номера й — седемдесет и три — на екрана на комуникационния портал.

— Това е роклята, която беше най-вероятно да избереш — каза тя. — Личните ти данни предполагаха, че ще я харесаш, както и простата психология. Ти избираш неща, които излизат донякъде от харесвания от мнозинството модел, а и момичетата обичат дрехите да подчертават очите им.

Усмихнах се и се загледах как изпраща асистента си да донесе роклята. Когато я пробвах, разбрах, че е била права. Роклята сякаш беше създадена специално за мен. Дължината й беше идеална, линиите й следваха съвършено точно извивките на тялото ми. Обърнах се към огледалото и не можах да не се възхитя от образа си.

Жената ми каза:

— Засега ти си единственото момиче, което ще носи тази рокля на Тържеството на Подбора през този месец. Най-харесваният модел е в розово, номер двайсет и две.

— Добре — казах аз. Нямах нищо против да се отличавам малко от другите.

Брам се появи отново на входната врата, униформата му беше измачкана, косата — разрошена. Почти виждах мислите, които се въртяха в главата на мама: Дали е по-добре да го задържа, за да го среща, и да закъснее, или да го пусна да ходи така?

Брам взе решението вместо нея.

— Ще се видим довечера — провикна се той към нас и се затича навън.