Али Конди - Подборът

Загледах се в семенцето, лежащо върху дланта ми. Все още имаше загадка в тази малка кафява сърцевина. Не знаех какво да правя с него, затова го пъхнах в джоба си, при цилиндъра ми с таблетките.

Този почти — сняг ми напомни за един ред от стихотворение, което изучавахме тази година по Език и литература: Спиране в гората в снежна вечер 2 2 Stopping by Woods on a Snowy Evening — стихотворение от Робърт Фрост (Robert Lee Prost, 1874–1963 г.) — американски поет, четирикратен лауреат на наградата „Пулицър“. — Б.пр. .

То е сред най-любимите ми от всичките Сто стихотворения, които нашето Общество е избрало да запази в онези времена, когато хората решили, че културата ни е прекалено натоварена, направо задръстена от информация. Създали комисии, които да изберат стоте най-добри неща от всичко: Стоте песни, Стоте картини, Стоте истории, Стоте стихотворения. Всички останали били унищожени. Изчезнали завинаги. Така е най-добре, казало Обществото и всички повярвали, защото звучало логично. Как можем да оценим нещо по достойнство, когато сме претрупани с толкова много неща?

Моята прабаба била една от историците на културата, които преди почти седемдесет години е трябвало да изберат Стоте стихотворения. Дядо ми е разказвал историята поне хиляда пъти — как майка му помагала да се реши кои стихотворения да изчезнат завинаги и кои да се запазят. Имала навика да му пее като приспивни песнички откъси от стихотворенията. Тя ми ги нашепваше, пееше ги, казваше той, и аз се опитвах да ги запомня за времето, когато нея нямаше да я има.

Когато си отидеше. Утре и дядо щеше да си отиде.

Когато и последното пухче от топола остана зад гърба ни, се замислих за това стихотворение и колко много го харесвах. Харесвах думите „дълбок“ и „сън“ както и „лес“, и начина, по който се повтаряха и римуваха. Помислих си, че от него може да стане чудесна приспивна песен, ако не се вслушваш само в думите, а и в мелодията им. Защото ако слушаш само думите, няма да почувстваш останалото: … да мина път преди съня.

— Днес ще сортираш числа — каза надзорничката ми Нора.

Въздъхнах леко, но тя не добави нищо повече. Прокара картата ми през скенера и ми я върна. Не ме попита за Тържеството, макар със сигурност да знаеше от данните ми, че е било миналата вечер. Но това не беше изненадващо. Нора почти не общуваше с мен, защото бях един от най-добрите сортировачи. Всъщност бяха минали почти три месеца от последната ми грешка, което беше и последният път, когато двете бяхме разговаряли истински.

— Чакай — каза тя, докато се насочвах към работния си пост. — Порталът показва, че е почти време за твоя официален сортировъчен тест.

Кимнах. Мислех затова от месеци; не чак толкова, колкото мислех за Подбора си, но все пак често. Макар че някои от тези сортирания на числа бяха досадни, самото сортиране водеше до възможности за много интересни работни позиции. Може би щях да стана надзорник по реставрацията като татко. Когато е бил на моята възраст, неговата работна дейност е била същата — сортиране на информация. Така е било и с дядо ми и — разбира се — с прабаба ми, онази, която участвала в едно от най-големите сортирания на всички времена като член на Комисията на Стоте.

Служителите, които надзирават Подбора, също са започнали в сортирането, но не се интересувам от това. Обичам моите истории и информацията; нямам желание да отговарям за сортирането на реални хора.

— Увери се, че си готова — каза Нора, но и двете знаехме, че съм.

Жълтите светлини се спускаха през прозорците близо до нашите работни места в сортировъчния център. Хвърлях сянка над кабинките на другите работници, докато минавах покрай тях. Никой не вдигна глава, за да погледне кой върви по пътеката.

Настаних се на мястото си, което беше ужасно тясно — побираше само маса, стол и сортиращ екран. После от двете ми страни се издигнаха тънки сиви стени и вече не виждах никого другиго. Бяхме като микрокартите в библиотеката в гимназията — всеки от нас беше като пъхнат в тесен прорез. Правителството имаше компютри, които можеха да сортират по-бързо от нас, разбира се, но ние все още бяхме важни. Никога не знаеш кога технологиите могат да те провалят.

Точно това се беше случило с обществото преди нашето. Всички притежавали технологии в изобилие и последиците били ужасни. Сега ние разполагаме с технология за основните неща — носители на информацията, четци, записвачи — и данните, които поемаме, са много по-конкретни. Специалистите по храненето например не трябва да знаят как да програмират въздушните влакове, а инженерите на свой ред не е нужно да са наясно как се приготвя храната. Тази специализация пази хората от натрупване на излишна информация и пренатоварване. Не е необходимо да разбираме всичко. И както ни напомня непрекъснато Обществото — съществува огромна разлика между познание и технология. Познанието няма да ни предаде.