Али Конди - Подборът

— Не е достатъчно бърз. — Мама гледаше през прозореца към спирката на въздушния влак; светлините над линиите показваха, че влакът наближава.

— Може и да успее — отвърнах аз, наблюдавайки как Брам нарушава още едно правило — за тичането на обществени места. Почти чувах стъпките му, вдигащи шум по тротоара, докато препускаше надолу по улицата с наведена глава, а ученическата му раница се удряше в слабия му гръб.

Когато стигна до спирката, намали темпото. Приглади косата си и се запъти с нормален ход към влака. За щастие никой друг не го видя да тича. След секунда въздушният влак потегли, а Брам се беше настанил спокойно вътре.

— Това момче ще ме довърши. — Мама въздъхна тежко. — Трябваше да го събудя по-рано. Всички се успахме тази сутрин, но пък миналата вечер беше толкова специална.

— Така е — съгласих се аз.

— Трябва да хвана следващия влак до Града. — Майка ми метна чантата си на рамо. — Какво ще правиш в свободните си часове тази вечер?

— Сигурна съм, че Ксандър и другите ще искат да отидем на игри в Младежкия център — отвърнах аз. — Всичките демонстрации, музиката… — Свих рамене.

Майка ми се засмя и довърши изречението ми:

— Това е за възрастни хора като мен.

— В последния свободен час ще посетя дядо. — Служителите не позволяват често отклонения от възможните занимания в препоръчителните свободни часове, но в навечерието на нечие Последно тържество посещенията при роднините са разрешени и даже се насърчават.

Очите на мама заблестяха от нежност.

— Ще му хареса.

— Татко каза ли му за Подбора ми?

Мама се усмихна.

— Смяташе да се отбие при него на път за работа.

— Добре. — Бях доволна, исках дядо да научи колкото се може по-скоро. Знаех, че той мисли за мен и за моето тържество толкова, колкото аз — за него и неговото.

Разбързах се и изядох почти наведнъж закуската си, излязох и хванах влака в последната секунда. Макар да не бях сънувала Ксандър, докато спях, можех да си помечтая за него сега. Гледах през прозореца и си припомнях колко красив изглеждаше миналата вечер в костюма си; влакът прелиташе покрай множеството квартали по пътя към Града. Зеленото още не беше отстъпило съвсем на камъка и бетона, когато забелязах бели снежинки да се носят из небето.

Всички във влака ги забелязаха.

— Сняг? През юни? — попита жената, която седеше до мен.

— Не може да бъде — промърмори мъжът от другата страна на пътеката.

— Но прилича на сняг — каза тя.

— Не може да бъде — повтори мъжът. Хората се въртяха, обръщаха се към прозорците, развълнувани и изненадани. Може ли нещо погрешно да бъде истина?

Със сигурност обаче се виждаше как малките бели снежинки изминаваха своя път до земята. Имаше нещо странно в този сняг, но не бях сигурна какво точно беше. Усетих, че се усмихвам леко, докато лицата на хората наоколо изглеждаха притеснени. Би трябвало и аз да съм разтревожена, нали? Може би. Но беше толкова красиво, толкова неочаквано и поне за един кратък миг — толкова необяснимо.

Въздушният влак стигна до спирка. Вратите се отвориха и няколко от белите снежинки влетяха вътре. Улових една на ръката си, но тя не се разтопи. За разлика от загадката, защото видях малко кафяво семенце в центъра на „снега“.

— Това е пухче от топола — казах на всички. — Не е сняг.

— Разбира се — допълни мъжът срещу мен; в гласа му звучеше удоволствие от факта, че загадката намери своето обяснение. Сняг през юни щеше да бъде необяснимо явление. Пухчетата от топола — да.

— Но защо са толкова много? — попита друга жена, явно все още притеснена.

За момент никой не отговори. Един от току-що качилите се пътници изтупа грижливо тополовите пухчета от косата и дрехите си.

— Садим горички с тополи по протежението на реката — обясни той. — Обществото иска да залеси с по-полезни дървета района.

Всички други приеха с готовност обяснението му; те не знаеха нищо за дърветата. Коментираха тихичко помежду си колко са доволни, че това не е знак за ново Затопляне, слава богу, че Обществото държи нещата под контрол, както обикновено.

Но благодарение на майка ми, която не можеше да спре да говори за работата си като уредник в Разсадника, знаех, че думите му не се връзват. Не можеш да използваш тополата за гориво, нито пък даваше плодове. А семената и пухчетата и са доста неприятни. Летят надалече, закачват се за всичко, могат да израснат навсякъде. Досадни дървета, като бурени, казваше майка ми. Все пак изпитваше особена привързаност към тях заради семенцата, които бяха малки и кафяви, но и изящни, и красиви, обвити в тези фини бели пухчета. Малки перести парашутчета, които забавят падането им на земята и им помагат да летят, за да уловят повея на вятъра и да стигнат някъде, където могат да се развиват.