Али Конди - Кръстопът

Кай го няма.

Всичко това — далечната провинция, трудовият лагер, мръсните ръце, умореното тяло, изтощеният ум — всичко е, защото Кай го няма и защото искам да го намеря. Странно е как отсъствието може да се усеща така силно, като присъствие. Толкова пълна, осезаема липса, че ако в един момент и тя изчезне, ще се обърна сепнато, изумена, че стаята всъщност е празна, когато преди това със сигурност съм усещала, че вътре има нещо, дори това да не е той.

Извърнах се от мивката и погледнах към нашето мизерно спално помещение. Малките прозорци в горната част на бараката са тъмни. Вече се смрачава. Това е нощта преди най-важното ми прехвърляне; следващата задача ще бъде последната за мен. Съобщиха ми, че след нея ще ме изпратят в Централ, най-големия град на Обществото, за окончателната ми работна позиция в една от службите за сортиране. Истинска работна длъжност, не това копаене в калта, този мъчителен труд. За трите месеца в наказателната трудова бригада минах през няколко лагера, но всичките се намираха в провинция Тана. Бях все така далече от Кай, колкото и в началото.

Ако наистина исках да го открия, трябваше да стане в най-скоро време.

Инди, едно от момичетата с моята барака, мина покрай мен на път за умивалника.

— Остави ли топла вода и за нас? — попита.

— Да — отвърнах аз.

Тя измърмори нещо неразбираемо, докато пускаше водата и вземаше сапуна. Няколко момичета се бяха подредили на опашка зад нея, другите седяха търпеливо на ръба на пейките пред бараката. Днес е седмият ден, денят, в който пристигат съобщенията.

Внимателно отворих малката чантичка, висяща на колана ми. Всички имаме такива и трябва да ги носим навсякъде със себе си. В тях държим съобщенията си. Както повечето момичета, и аз пазя моите, докато не се разпаднат съвсем и вече не могат да се четат.

Те приличат на крехките листенца на новорозата, която ми даде Ксандър, когато напусках Квартала. Запазила съм и нея.

Прегледах старите съобщения, докато чаках. Другите момичета правеха същото.

Много скоро след като ги получим, хартийките пожълтяват по краищата и се разпадат — думите трябва да бъдат прочетени и заличени след това. В последното си съобщение Брам ми пишеше, че работи усилено на опитното поле, че е примерен ученик и никога не закъснява за час. Това за закъснението ме разсмя, защото бях сигурна, че не може да е съвсем вярно. Думите на Брам ме разплакаха — пишеше, че е гледал микрокартата на дядо от златната кутия — тази, която му дадоха на неговото Последно тържество и в която бяха записани най-важните събития от живота му.

Историкът прочете кратко описание на живота на дядо, а в самия край имаше списък с най-любимите му спомени, пишеше Брам. Имаше по един за всеки от нас. Любимият му с мен бил, когато съм казал първата си дума и тя била „повече“. Любимият му с теб бил нещо, което той нарече „денят на червената градина“.

В деня на Последното тържество на дядо не обърнах голямо внимание на прегледа на микрокартата му — бях прекалено заета да попивам последните мигове от настоящия му живот, за да се вглеждам в миналото му. Все си мислех, че някога трябва да пусна и да видя картата отново, но така и не го направих. Искаше ми се да бях го сторила. Искаше ми се и нещо друго — да помнех „деня на червената градина“. Спомнях си много дни, в които с дядо седяхме на пейката и разговаряхме сред червените храсти през пролетта, сред цъфналите новорози през лятото или сред алените есенни листа на дърветата. Може би това е имал предвид, а не някой конкретен ден. Може би Брам се бе объркал и дядо е искал да каже „дните в червената градина“. Дните през пролетта, лятото и есента, в които разговаряхме за толкова много неща.

Съобщението от родителите ми изглеждаше прекалено въодушевено: бяха получили новината, че следващото работно назначение ще ми бъде последното в трудовия лагер. Не ги винях, че се радваха. Те вярваха достатъчно в любовта, за да ми дадат този шанс да намеря Кан, но не съжаляваха, че краят му вече наближава. Възхищавах им се, че въобще ми позволиха да опитам. Повечето родители едва ли биха направили подобно нещо.

Подредих листчетата със съобщенията едно зад друго, като продължавах да си мисля за микрокарти, за Кай… Ами ако с този последен трансфер успея да стигна по-близо до него… ако се скрия някак във въздушния кораб и скоча от небето директно в територията на Външните провинции? Ако го направя, какво ли ще си помисли той, когато ме види след всичкото това време? Ще ме познае ли въобще? Знаех, че изглеждам различно. Не бяха само ръцете ми. Независимо от пълния порцион храна, който получавах, бях отслабнала много от работата. Под очите ми имаше дълбоки сенки, защото не можех да спя добре, независимо че тук Обществото не следеше сънищата ми. Макар да ме притесняваше фактът, че сякаш никой не се интересуваше много от нас, харесвах новата свобода — да спя без следящи вълните на мозъка ми датчици. Често лежах будна и мислех за стари и нови думи, за целувката, открадната от Обществото, когато не ни наблюдаваха. Но се опитвах да заспя, наистина се опитвах, защото виждах Кай най-добре в сънищата си.