Али Конди - Кръстопът

С едно леко движение Инди избута късчетата хартия от пейката в скута ми. Дори не погледна към тях, докато го правеше. Така разбрах, че загубата на рисунката бе от значение и за нея, защото знаеше точно къде се намираха парченцата.

Отнесох ги до инсинератора, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Всичко е наред, казах си сама. Имаш още нещо, по-солидно, скрито под листовете и листенцата. Пликът с таблетките. Сребристата кутийка от Тържеството на Подбора. Компасът на Кай и сините таблетки от Ксандър.

Не носех постоянно със себе си компаса и таблетките. Прекалено ценни бяха. Не знаех дали Офицерите претърсваха нещата ми, но бях сигурна, че другите момичета го правят. Затова в първия ден във всеки нов лагер изваждах компаса и хапчетата, заравях ги някъде дълбоко и отивах за тях по-късно. Освен че бяха незаконни, те бяха ценни подаръци: компасът, златист и искрящ, може да ми покаже нужната посока. А Обществото винаги ни е казвало, че синята таблетка с вода може да ни запази живи ден-два. Ксандър беше откраднал няколко дузини за мен; с тях можех да издържа доста време. Съчетани, двата подаръка бяха идеалната комбинация за оцеляване. Само ако можех да стигна до Външните провинции, за да ги използвам.

В ден като този — преди прехвърлянето ми — трябваше да успея да отида някак си до мястото, където ги бях заровила, и да се надявам, че ще ги открия. Тази вечер останах до последно навън, а когато се прибрах, ръцете ми бяха покрити с пръст, различна по цвят от обичайната. Затова толкова бързах да се измия и се молех Инди да не е забелязала това с острия си поглед, докато стоеше зад мен. Надявах се, че следите от пръст няма да останат по чантичката ми и че никой няма да чуе звънтенето отвътре — звънът на обещанието, когато сребристата кутийка се удряше в компаса и в цилиндъра с таблетки.

В тези лагери се опитвах да прикрия от другите факта, че все още съм Гражданин. Въпреки че Обществото обикновено не разкриваше статута на работниците, чувах разговори между момичетата, че някои от тях е трябвало да предадат цилиндрите си. Което означаваше, че по някаква причина — било заради собствените им грешки или заради простъпки на родителите им — са загубили гражданството си. Те бяха Отклонения, също като Кай. Само една класификация се намира по-долу от това: Аномалиите. Но напоследък почти не чувахме за тях, сякаш бяха изчезнали. Струваше ми се, че след като вече нямаше Аномалии, Отклоненията бяха заели тяхното място — поне в колективното съзнание на Обществото.

У дома, в Ория, никой не говореше за Правилата за рекласификация. Понякога се страхувах, че ще стана причина това да се случи на семейството ми. Сега вече започвах да разбирам правилата — от историята на Кай, от това, което подочувах от разказите на по-непредпазливите момичета.

Правилата бяха следните: Ако родителят бъде лишен от статута си, цялото семейство също го губи. Но ако дете бъде наказано с промяна на статута, това не се отразява на семейството. Детето само понася последствията от своето Нарушение. Кай бе класифициран като Отклонение заради баща си. И тогава го бяха довели в Ория, след смъртта на първия син на семейство Маркъм. Вече осъзнавах колко изключително рядък бе неговият случай — бяха го извели от Външните провинции само защото някой друг бе убит. А и очевидно Патрик и Айда Маркъм, които бяха поискали да го осиновят, са били много по-високопоставени, отколкото всички предполагахме, за да издействат това.

Зачудих се какво ли бе станало сега с тях. От тази мисъл ме побиха тръпки. Успокоих се с друга — че когато си тръгна, за да намеря Кай, това няма да съсипе семейството ми. Само аз щях да загубя статута си, не и те. Вкопчих се в тази мисъл — че те ще бъдат в безопасност, Ксандър също, независимо какво щях да направя.

— Съобщения — каза жената Офицер, влизайки в стаята.

Тя имаше пронизителен глас, но очите й бяха приятни, топли. Кимна ни и започна да чете имената ни.

— Майра Уоринг.

Майра пристъпи напред. Всички гледахме и брояхме, Майра получи три съобщения, както обикновено. Офицерът ги разпечатваше на портала и четеше на глас за кого са, преди да ги видим, за да спести време на чакащите на опашка. За Инди нямаше нищо.

За мен имаше само едно съобщение, общо от родителите ми и от Брам, но не и от Ксандър. Досега не бе пропускал седмица.

Какво беше станало? Стиснах здраво чантичката си и чух как хартийките вътре изшумолиха.

— Касия — обърна се жената към мен. — Моля, ела с мен до главната зала. Имаш заявка за пряка връзка.