Мъжът продължи:
— В периода преди Обществото в Тана понякога ставали наводнения, но от много години реките са под контрол. Ние сме сред най-продуктивните земеделски провинции в нашето Общество.
Не поглеждах към Ксандър. Нито към Служителя. Просто продължавах да се взирам в картата пред мен. И преди се бях опитвала да направя това, но не успях. Само че първия път причината беше, че не можах да се откажа от стихотворението, което бяхме споделили двамата с Кай.
После забелязах, че мъжът беше млъкнал и ме гледаше втренчено.
— Има ли още нещо? — попита ме той.
Трябваше да замълча, да се усмихна и да отида при Ксандър, да забравя всичко това и да приема, че този човек не знае нищо. Да продължа напред. Но незнайно защо, изведнъж си спомних за червените листа, все още полюшващи се по клоните на дърветата и даряващи цвета си на небето. Поех си дъх.
— Да — отвърнах тихо.
Дядо ми беше дал две стихотворения. С Кай обичахме стихотворението на Дилън Томас, но имаше още едно и именно неговите думи дойдоха сега на езика ми. Ме си го спомнях цялото — онова на Тенисън, но един куплет се появи ясно ума ми, сякаш бе издълбан там от години. Може би споменаването на мъжа за наводненията извика думите в паметта ми.
„Щом приливът ме изведе допече
от всяко Място, всяко време,
дано тогаз да срещна моя Лоцман вече.
Когато границата пресека.“
Докато изговарях тихо думите, изражението на мъжа започна да се променя. Стана някак по-будно, по-съсредоточено, по-живо. Явно си бях спомнила правилно текста.
— Това е интересно стихотворение — каза той. — И мисля, че не е сред Стоте избрани.
— Не е — казах аз. Ръцете ми трепереха и надеждата отново се пробуди в мен. — Но все пак може би е ценно.
— Опасявам се, че не е — каза кураторът. — Освен ако не притежаваш оригинала.
— Не. Беше унищожен.
Аз го унищожих. Спомних си момента в един далечен ден, в който посетих баща си в Службата за реставрация и пуснах листа със стихотворенията да се рее във въздуха. Преди да падне в пещите за изгаряне.
— Съжалявам — каза мъжът и прозвуча искрено. — За какво се надяваше да го размениш? — попита той с нотка на любопитство в гласа.
Посочих към Външните Провинции.
— Знам, че отвеждат Отклоненията там — казах тихо. — Но искам да знам къде точно и как да стигна на това място, искам карта.
Той поклати глава, не.
Не можеше да ми каже. Или не искаше.
— Имам и нещо друго — промълвих аз.
Извърнах се с гръб така, че нито Ксандър, нито Служителят да могат да виждат ръцете ми, и бръкнах в чантичката на кръста си. Пръстите ми докоснаха едновременно пакетчето, в което бяха таблетките, и повърхността на компаса.
Кое от двете да изтъргувам?
Внезапно ми прималя и си спомних вечерта, в която трябваше да разпределя Кай. Парата в помещението, влагата, натискът да взема решение… Всичко отново ме затисна и не можех да дишам.
Остани спокойна, овладей се, казвах си сама. Погледнах зад себе си към Ксандър и за миг очите ми се срещнаха с неговите и потънах в синевата им, после той пак се обърна към Служителя. Спомних си как ме беше погледнал от платформата на въздушния влак, преди да го отведат, и отново ме заля вълната на паника. Нямах време.
Взех решение и извадих от чантичката предмета за размяна. Повдигнах го достатъчни, за да може да го види мъжът от музея, като се опитвах да спра треперенето на ръката си. И най-вече се опитвах да се убедя, че мога да се откажа от него.
Мъжът се усмихна и ми кимна.
— Да — каза той. — Това вече струва нещо. Но желанието ти… ще са нужни дни, даже седмици, за да се уреди.
— Разполагам само с тази вечер — казах аз.
Преди да добавя още нещо, мъжът взе предмета от дланта ми и я остави празна.
— Къде ще отидете след музея?
— В музикалната зала — казах аз.
— Провери под седалката си, когато си тръгвате — прошепна той. — Ще направя всичко по силите си.
Над нас светлините примигваха, после започнаха да изгасват. Мъжът също мигна, след което каза с безизразния глас, с който ме бе заговорил в началото:
— Затваряме. Трябва да си тръгвате.
Ксандър се наведе към мен, докато музиката изпълваше залата.
— Получи ли това, което искаше? — попита той с дълбок и тих глас, а топлият му дъх се плъзна по шията ми.
От другата му страна Служителят седеше спокойно и се взираше пред себе си, като потупваше с пръсти по облегалката на стола, отмервайки такта на музиката.
— Все още не знам — отвърнах аз. Архивистът беше казал да погледна под стола си на тръгване, не по-рано, но въпреки това се изкушавах да го направя още сега. — Благодаря ти, че ми помогна.
Читать дальше