Али Конди - Кръстопът

Мъжът продължи:

— В периода преди Обществото в Тана понякога ставали наводнения, но от много години реките са под контрол. Ние сме сред най-продуктивните земеделски провинции в нашето Общество.

Не поглеждах към Ксандър. Нито към Служителя. Просто продължавах да се взирам в картата пред мен. И преди се бях опитвала да направя това, но не успях. Само че първия път причината беше, че не можах да се откажа от стихотворението, което бяхме споделили двамата с Кай.

После забелязах, че мъжът беше млъкнал и ме гледаше втренчено.

— Има ли още нещо? — попита ме той.

Трябваше да замълча, да се усмихна и да отида при Ксандър, да забравя всичко това и да приема, че този човек не знае нищо. Да продължа напред. Но незнайно защо, изведнъж си спомних за червените листа, все още полюшващи се по клоните на дърветата и даряващи цвета си на небето. Поех си дъх.

— Да — отвърнах тихо.

Дядо ми беше дал две стихотворения. С Кай обичахме стихотворението на Дилън Томас, но имаше още едно и именно неговите думи дойдоха сега на езика ми. Ме си го спомнях цялото — онова на Тенисън, но един куплет се появи ясно ума ми, сякаш бе издълбан там от години. Може би споменаването на мъжа за наводненията извика думите в паметта ми.

Докато изговарях тихо думите, изражението на мъжа започна да се променя. Стана някак по-будно, по-съсредоточено, по-живо. Явно си бях спомнила правилно текста.

— Това е интересно стихотворение — каза той. — И мисля, че не е сред Стоте избрани.

— Не е — казах аз. Ръцете ми трепереха и надеждата отново се пробуди в мен. — Но все пак може би е ценно.

— Опасявам се, че не е — каза кураторът. — Освен ако не притежаваш оригинала.

— Не. Беше унищожен.

Аз го унищожих. Спомних си момента в един далечен ден, в който посетих баща си в Службата за реставрация и пуснах листа със стихотворенията да се рее във въздуха. Преди да падне в пещите за изгаряне.

— Съжалявам — каза мъжът и прозвуча искрено. — За какво се надяваше да го размениш? — попита той с нотка на любопитство в гласа.

Посочих към Външните Провинции.

— Знам, че отвеждат Отклоненията там — казах тихо. — Но искам да знам къде точно и как да стигна на това място, искам карта.

Той поклати глава, не.

Не можеше да ми каже. Или не искаше.

— Имам и нещо друго — промълвих аз.

Извърнах се с гръб така, че нито Ксандър, нито Служителят да могат да виждат ръцете ми, и бръкнах в чантичката на кръста си. Пръстите ми докоснаха едновременно пакетчето, в което бяха таблетките, и повърхността на компаса.

Кое от двете да изтъргувам?

Внезапно ми прималя и си спомних вечерта, в която трябваше да разпределя Кай. Парата в помещението, влагата, натискът да взема решение… Всичко отново ме затисна и не можех да дишам.

Остани спокойна, овладей се, казвах си сама. Погледнах зад себе си към Ксандър и за миг очите ми се срещнаха с неговите и потънах в синевата им, после той пак се обърна към Служителя. Спомних си как ме беше погледнал от платформата на въздушния влак, преди да го отведат, и отново ме заля вълната на паника. Нямах време.

Взех решение и извадих от чантичката предмета за размяна. Повдигнах го достатъчни, за да може да го види мъжът от музея, като се опитвах да спра треперенето на ръката си. И най-вече се опитвах да се убедя, че мога да се откажа от него.

Мъжът се усмихна и ми кимна.

— Да — каза той. — Това вече струва нещо. Но желанието ти… ще са нужни дни, даже седмици, за да се уреди.

— Разполагам само с тази вечер — казах аз.

Преди да добавя още нещо, мъжът взе предмета от дланта ми и я остави празна.

— Къде ще отидете след музея?

— В музикалната зала — казах аз.

— Провери под седалката си, когато си тръгвате — прошепна той. — Ще направя всичко по силите си.

Над нас светлините примигваха, после започнаха да изгасват. Мъжът също мигна, след което каза с безизразния глас, с който ме бе заговорил в началото:

— Затваряме. Трябва да си тръгвате.

Ксандър се наведе към мен, докато музиката изпълваше залата.

— Получи ли това, което искаше? — попита той с дълбок и тих глас, а топлият му дъх се плъзна по шията ми.

От другата му страна Служителят седеше спокойно и се взираше пред себе си, като потупваше с пръсти по облегалката на стола, отмервайки такта на музиката.

— Все още не знам — отвърнах аз. Архивистът беше казал да погледна под стола си на тръгване, не по-рано, но въпреки това се изкушавах да го направя още сега. — Благодаря ти, че ми помогна.