Али Конди - Кръстопът

— Имат ли музей?

В очите на Ксандър проблесна искра; не можех да кажа от какво. От изненада? Присмех? Приближих се към него; той обикновено не беше загадка за мен. Бе открит, честен, история, която четях отново и отново и харесвах и обичах всеки път. Но в този момент не можех да кажа какво си мисли.

— Да — каза Ксандър.

— Искам да отида там — казах аз, — ако ти нямаш нищо против.

Той кимна.

Разходката из града отне известно време; миризмата на съседните ферми и на обработената земя бе пропила въздуха — горящи дърва, свеж студ и ябълки, превърнати в сайдер. Изпитах чувство на привързаност към това място, но знаех, че е свързано най-вече с момчето, което вървеше в момента до мен. Ксандър винаги правеше всяко място, всеки човек, до когото се докоснеше, по-добър. Във вечерния въздух се носеше горчиво-сладкото ухание на това, което можеше да бъде, и аз затаих дъх, когато той се обърна към мен под топлата светлина на уличната лампа. Очите му също говореха за нашето възможно бъдеще.

Музеят беше само на един етаж и сърцето ми за миг спря. Ами ако нещата тук не бяха същите като в Ория?

— Затваряме след половин час — каза мъжът зад бюрото на входа. Униформата му изглеждаше овехтяла и изтъркана, както и той самият, сякаш щеше да се разпадне всеки момент. Плъзна ръцете си по повърхността на бюрото и бутна апарата за сканиране към нас. — Напишете имената си.

Направихме го, Служителят беше пръв. Отблизо ми се стори, че нашият придружител има същия уморен вид като по-възрастния мъж зад бюрото.

— Благодаря ви — казах аз, след като вкарах името си и бутнах апарата обратно към музейния работник.

— При нас няма много неща за гледане — каза ни той.

— Не е толкова важно — отвърнах аз.

Чудех се дали нашият Служител смята идването ни тук за странен избор, но за моя изненада той се отдръпна встрани веднага след като влязохме в главната изложбена зала на музея. Сякаш искаше да ни остави пространство да си поговорим насаме. Отиде до една стъклена витрина и се наведе напред, с ръце на гърба; Стойката му изглеждаше почти елегантна със своята непринуденост. Мил Служител. Разбира се, сигурно имаше и такива. Дядо ми навярно е бил такъв.

Почти незабавно открих това, което търсех, и ме заля вълна на облекчение — картата на Обществото, поставена зад стъкло в средата на стаята.

— Ето — казах на Ксандър. — Може ли да я погледнем?

Той кимна. Докато четях имената на реките и провинциите, застана до мен и прокара пръсти през косата си. За разлика от Кай, който оставаше сдържан и почти неподвижен на места като това, при Ксандър винаги имаше серия от уверени движения, като вълна след вълна. Това го правеше толкова ефективен в игрите — повдигането на веждите, усмивката, начинът, по който местеше картите.

— Тази експозиция не е подновявана скоро — чу се глас зад нас и аз се стреснах. Беше кураторът на музея, мъжът от рецепцията. Забеляза, че трепнах, и ми се усмихна успокояващо и донякъде извинително. — Другите експонати са прибрани за през нощта. Ако искате да знаете нещо, само аз съм на разположение.

Погледнах към нашия Служител. Той все още стоеше до витрината, намираща се най-близко до входа, и вниманието му като че ли бе изцяло погълнато от това: което имаше вътре. Вдигнах очи към Ксандър и се опитах да му предам мислите си, без да говоря. Моля те.

За миг си помислих, че не ме е разбрал или че не желае да го направи. Почувствах как пръстите му се свиват около моите и видях напрежението в погледа му, лекото стягане на челюстта… Но после изражението му омекна и той кимна.

— Побързай — каза тихичко, пусна ръката ми и се запъти към Служителя в другия край на залата.

Трябваше да опитам, макар да не вярвах, че този уморен сивокос мъж ще има някакви отговори за мен. Надеждата ми беше почти умряла.

— Искам да знам повече за славното минало на провинция Тана.

Мълчание. Умът ми отброяваше ударите на сърцето ми. Един. Два.

— Провинция Тана има чудесно географско разположение и природа и е прочута със своето земеделие и ферми — каза мъжът със спокоен, безизразен глас.

Той не знае. Сърцето ми спря. Когато бяхме в Ория, Кай ми каза, че стихотворенията, които моят дядо ми бе дал, са ценни и ако попиташ в музея за историята на провинцията, можеш да стигнеш до Архивистите, хората, които търгуват с информация. Надявах се, че и тук ще е същото. Беше глупаво от моя страна. Може би в Тана изобщо нямаше Архивисти, а дори и да имаше, сигурно бяха на по-интересни места, а не в този малък тъжен музей, очакващи часа на затварянето му.