Лорън Оливър - Пандемониум

— Чакай! — Оставям го назад, тичам при Рейвън малко преди да влезе в склада и говоря тихо, за да не ме чуе Джулиан. — Ти... знаеше ли? — Преглъщам тежко, останала без въздух, въпреки че съм пробягала не повече от двайсетина метра. — Знаеше ли за майка ми?

Рейвън ме поглежда объркано.

— Майка ти ли?

— ТТТтттт. — Не знам защо, но не ми се иска Джулиан да чуе това. Някак си ми се вижда прекалено да научи всичко толкова скоро. Ще се обърка съвсем.

Рейвън поклаща глава.

— Жената, която дойде да ме спаси от Подслона — настоявам аз, макар да виждам, че объркването й е искрено. — На врата й беше татуиран един номер — 5996. Това е затворническият номер на мама от Криптата. Това е. — преглъщам неловко — майка ми.

Рейвън протяга пръсти към мен, сякаш иска да ме докосне по рамото, но после размисля и се отказва.

— Съжалявам, Лена. Нямах представа — казва необичайно нежно.

— Трябва да говоря с нея, преди да тръгнем — казвам аз. — Има. има разни неща, които искам да й кажа.

Всъщност има само едно нещо, което искам да й кажа, и мисълта за това кара сърцето ми да забърза: „Защо, защо, защо“? Защо им позволи да те хванат? Защо ме остави да те мисля за мъртва? Защо не се върна за мен?

„Защо не си ме обичала повече?“

Щом изкажеш всичко с думи, щом веднъж го оставиш да пусне корени, то плъзва като плесен и стига до всички ъгълчета и тъмни места в теб. И дошлите с него парещи гърдите ти въпроси са достатъчни да те държат буден. Поне СДА казват така.

Рейвън сключва вежди.

— Тя си тръгна, Лена.

Устните ми пресъхват.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вдига рамене.

— Тръгна си тази сутрин с още няколко души. Тя е на по-висока позиция от мен. Нито знам къде отидоха, нито ми се полага да питам.

— Тя. значи тя е член на Съпротивата, така ли? — питам, въпреки че отговорът е очеваден.

Рейвън кима.

— Един от водачите й — казва мило, сякаш това може да е извинение за останалото, и разперва ръце. — Това е всичко, което знам.

Свеждам поглед и прехапвам устни. На юг облаците се разнасят, разстилат се като

непредена вълна и откриват част от синьо небе.

— През по-голямата част от живота си мислех, че е мъртва — пояснявам тихо. Не знам защо решавам да й го кажа и какво би променило това.

Тя докосва лакътя ми и казва:

— Снощи от Портланд пристигна един човек. Успял да избяга от Криптата след бомбардировката. Не говори много, дори и името си не ни каза. Не знам какво са правили с него там, но... — Гласът на Рейвън секва за момент. — Както и да е. Той може да знае нещо за майка ти. Поне за годините, прекарани в затвора.

— Добре — измърморвам тихо.

Разочарованието блокира остротата на ума ми. Не ми се обяснява, че в затвора майка ми е била изолирана от другите, а и нямам нужда да научавам каква е била там. Искам да я опозная каквато е сега.

— Съжалявам — повтаря Рейвън и аз виждам, че е искрена. — Но поне знаеш, че е свободна, нали? Свободна и в безопасност — усмихва ми се тя. — Като теб.

— Да.

Права е, разбира се. Разочарованието се отдръпва лекичко и дава път и на други емоции. Ние сме свободни и в безопасност — аз, Джулиан, Рейвън, Так и мама. Всичко ще се нареди.

— Ще отида да видя дали Так има нужда от помощ — подхваща отново с деловия тон тя. — Тази вечер тръгваме.

Кимам безмълвно. Въпреки всичко станало ми е приятно да разговарям с нея и да я видя отново изпълнена с енергия, устремена към някаква цел. Така трябва да бъде.

Рейвън влиза в склада, а аз затварям за малко очи и вдишвам дълбоко студения въздух с мирис на мокра земя и влажно дърво — миризмата на обновлението. „Всичко ще бъде окей“, повтарям си наум. Всичко ще бъде наред и един ден отново ще срещна мама.

— Лена? — чувам тихия глас на Джулиан зад себе си и се обръщам. Той стои до микробуса, скръстил здраво ръце пред гърдите си, сякаш се бои да навлезе в новия свят. — Добре ли си?

Щом го виждам между тъмните голи ръце на дърветата, гърдите ми отново се пълнят с радост. Без да се замисля, скъсявам разстоянието между нас и се хвърлям в прегръдките му с такава сила, че за малко не го събарям на земята.

— Да — казвам бързо и се смея, — добре съм. Всички сме добре. Сега всичко ще бъде наред.

— Ти ме спаси — прошепва той и аз усещам устните му да се движат по челото ми. Докосването им изпраща топли вълни в мен и те достигат до сърцето ми. — Не можах да повярвам. Никога не съм се надявал, че ще дойдеш.

— Трябваше да дойда.

Отдръпвам се, за да го погледна в очите, но не свалям ръцете си от кръста му Неговите продължават да галят нежно гърба ми. Въпреки че в Пустошта посвикнах с тези работи, вътрешно се удивявам, че стоя толкова близо до момче, без да треперя от страх. Това наистина е невероятно. Сега вече никой не може да ни забрани. Никой не може да ни спре. Ние сме заедно, а останалият свят може да върви по дяволите.